В историята на НБА най-успешните отбори винаги са разчитали суперзвезди. В края на 50-те и 60-те Бостън Селтикс доминира с Бил Ръсел, през 80-те Келтите имат Лари Бърд и Робърт Периш, като водят епични битки с ЛА Лейкърс на Меджик Джонсън и Карим Абдул-Джабар.

През 90-те е ерата на Чикаго Булс и Майкъл Джордън и Скоти Пипън, а в началото на новото хилядолетие Шакил О’Нийл и Коби Брайънт изведоха Езерняците до 3 поредни титли. ЛеБрон Джеймс и Дуейн Уейд пък превърнаха Маями в нова династия с 4 поредни финала.

През 2014-а година обаче, имаше нещо различно, защото триумфира не отбор с големи звезди, а отбор, в който на първо място бе колектива – Сан Антонио Спърс. Всяко действие в този тим бе подчинено на общата цел и никой не недоволстваше от ролята, която имаше.

Да, Тим Дънкан, Тони Паркър и Ману Джинобили са големи играчи, но Дънкан вече е на 38 години, французинът на 32, а аржентинецът ще навърши 37 през юли. Ясно е, че най-добрите им години са зад гърба им.

Освен това през 2013-а тексасци преживяха огромно разочарование, губейки финала срещу Хийт в 7 мача, след като при аванс от 3-2 победи в своя полза водеха с 5 точки 28 секунди преди края на двубой №6, но го загубиха.

„Често казвам, че не минава и ден без да си мисля за онзи мач №6. Сигурно и с момчетата е така, затова успехът показва от какво са направени и какво притежават“ заяви треньорът Грег Попович.

Това обаче не само, че не ги съсипа, а ги амбицира още повече. Преживяното разочарование ги направи по-силни и през редовния сезон тимът регистрира най-добър баланс в Лигата от 62-20.

Още тогава обаче се виждаше какъв е стремежът на треньора Грег Попович – да направи отбор, в който всичките 12 баскетболисти да бъдат полезни и той го постигна. Наставникът успя да запази лидерите на тима в оптимална форма, след като използваше Дънкан и Паркър средно по 29 минути на мач, а Джинобили записваше по 22 от пейката.

Попович не се притесняваше да дава почивка на ветераните дори и при гостувания на водещи отбори и играчите на техните места не го подвеждаха, трупайки необходимия опит за плейофите.

Логично шестима завършиха редовната кампания с двуцифрени средни показатели по отбелязани точки, а още трима имаха средно по 9 и 8 точки на двубой. Това обаче се оказа изключително полезно. Да, в първия кръг на плейофите Далас бе победен едва в 7 мача, но след това ситуацията се промени.

Амбициозният Портланд не получи шанс и бе елилиминиран с 4-1 успеха, а на финала на Запад бе преодолян и Оклахома Сити, при това след победа в 6-ия мач като гост без получилия контузия Тони Паркър, който не игра след почивката.

А какво да кажем за финала – 4-1 срещу Маями и отмъщението бе факт, при това победите бяха постигнати със средно 18 точки разлика, нещо наистина забележително предвид класата на съперника, разполагащ с изключителни индивидуалности. Дори и те обаче признаха, че са надиграни от колектива на съперника.  

Самият факт, че Сан Антонио спечели с 19 и 21 точки разлика гостуванията си на Хийт във Флорида е показателен, при това след изключителна стрелба от игра и не оставяйки никакви шансове на съперниците. Когато пък в средата на първата четвърт на мач №5 разликата бе 16 точки за Маями, това само амбицира тексасци, които триумфираха с аванс от 17 точки в края на мача.

В крайна сметка да спечелиш от 16 мача в плейофите 12 с поне 15 точки разлика говори абсолютно категорично за превъзходството на този отбор.

Дънкан, Паркър и Джинобили бяха стабилни в представянето си, но приносът на останалите бе не по-малък. Кауай Ленърд изигра 3 фантастични последни 3 мача от серията с Маями и логично бе избран за МВП на финалите, след като и през целия сезон бе отличен.

Дани Грийн както винаги бе точен от дистанция, а Борис Диао носеше стабилност. Енергията на плеймейкъра Пати Милс зареждаше всички, а Тиаго Сплитер и Марко Белинели си вършеха работата. Когато пък се налагаше Джеф Еърс, Арън Бейнс, Мат Бонър и Кори Джоузеф бяха на линия.

Изводът – триумфът на Сан Антонио е напълно заслужен и никой не може да не признае това. Сезон 2013-2014 в НБА завърши с шампион, който показа как се играе колективен баскетбол, така че тексасци със сигурност имат своето място в историята.

Шпорите никога не са били атрактивни. Те са уважавани, но не и кой знае колко обичани. Едва ли обаче има някой, който да не се възхити на представянето им през последната кампания, в която не можеше да има по-заслужен шампион.  

Gol.bg