Неговият бе просто един дискретен мускетарски мустак, почти линия. Не гъст, расов, а тънък. И все пак Стефан Савич имаше мустак. Подобен на този на Златан Ибрахимович, но в крайна сметка мустак. Останалата работа я свърши "Атлетико" (Мадрид).

За повече от 12 милиона евро си взе един от малкото известни мустаклии, акостирали в Примера през последните 10 години. С мустака на Савич и това, което пуска под носа си съотборникът му Антоан Гризман, Дюшекчиите ще претендират да възродят старите лаври.

Онези отпреди 30 години, когато мустаците - имперски, пирамидални и прусашки, като на Хуан Карлос Артече, Бернд Шустер, Алемао или Тато Абадия, засенчваха дори прочутия мустак на актьора Бърт Рейнолдс. Футболът достигна своя връх в залесяването на пространството под носа през 70-те и 80-те години на миналия век, епоха на разкошни и невъзможни "четки", "метли", и "моржове".

След това, от началото на 90-те години, навлязохме в ерата на бръснатия футбол, футбола на "кьосетата", на почистените капиляри, с едва загатнати фини брадички тип "хипстър". Но сянката на мустака, носталгията към "кичето", "храсталака" дори "мустачето", завинаги остави следа в сърцата на мнозина от тези, които се възхитиха, когато видяха за пръв път футбол ала Джурасик парк, в който мощни и космати хищници вършееха по терените, като Пресиадо, Санюдо, Дел Боске или Мигели.

А социалните мрежи се препълниха от спомени от отминалото време. Сред тях дори и легендарният Марио Алберто Кемпес, който, преди да се обръсне, гордо носеше внушителен мустак. Затова си струва да се припомни на днешното поколение, че там, където имаше мустаци, имаше и радост.

Отсъстващите мустаци

Какво е общото между трима от най-добрите футболисти, които никога не са играли на световно първенство? Много лесно, защото говорим за Джордж Бест (Сев. Ирландия), Йън Ръш (Уелс) и Бернд Шустер (Западна Германия), трима чудесни примери за гении с мустаци. Най-култовата снимка на Бест е тази от финала за Европейската купа на "Уембли" през 1968 г., с развятото си "киче" и корабокрушенска брада. Но преди и смел този кратък флирт с тази естетика, геният от Белфаст носеше британски мустак като по учебник, малко по-гъст от този на уелсеца Йън Ръш. Що се отнася до Шустер, неговият бе смес между прусашки и моржов мустак, който постоянно се развиваше, но винаги непокътнат, откакто си го пусна да расте на воля по време на европейското през 1980 г., единственото първенство, в което блондинът участва с бундестима. След което сблъсъкът му с тогавашния селекционер Юп Дервал му затвори окончателно вратата към селекцията. Бест и Ръш редовно участваха в мачовете на националните си отбори, но без да успеят да се класират за финална фаза - нито на световната купа, нито за европейското.

Немският мустак

Дори Герд Мюлер, който в историческия финал на мондиала през 1974 г. гордо носеше мустак ала Джон Макенроу, остави после да му поникне внушителен прусашки мустак, чудесно пасващ на немската мода от средата на 70-те години. Но посланиците на този стил в Испания, които възродиха модата от ерата на генералисимус Франко, бяха радикални типове като Паул Брайтнер и Ули Щилике, привлечени от "Реал" (М) през 1974 и 1977 г. Брайтнер, Червения кайзер, смесваше своя бохемски живот с маоистките си идеи, по-късно премина към мустак ала морж и брада на пророк. Щилике, който не бе толкова смел в стила, показваше франсискански мустак.

Моржовете от р. Мърси

"Ливърпул" от средата на 70-те и началото на 80-те години влезе в историята като един от най-безмилостните и отлично смазани машини за футболни победи, създадени на Британските острови. 4 европейски купи и един загубен финал (на "Хейзел") между 1977 и 1984 г. издигат високо отбора от брега на река Мърси, който разчиташе на трио исторически мустаци. Вече споменатият Йън Ръш, по-скоро класик, но силните емоции се раждаха около Греъм Сунес с неговия мустак тип гръцки певец или италиански водопроводчик, и онзи апотеоз на стила, какъвто бе вратарят Брус Гробелаар. Южноафриканецът, който за футбола (и за мустаците) бе това, което бе Фреди Меркюри за музиката: един пионер без никакви комплекси. Бразилецът Пауло Роберто Фалкао още сънува кошмари от неговия импровизиран танц на голлинията, някакъв влудяващ гърч ала Вилидж Пийпъл, с който Гробелаар успя да го разконцентрира при дузпите на финала на европейската купа през 1984 г. "В моите кошмари още виждам как танцува онзи мустак", припомня Фалкао.

Мустакати Ел Класико

Ерата на възхода на мустаците остави дълбока следа и на вечното Ел Класико "Барса" - "Реал". В средата на 80-те години каталунците на Тери Венебълс разчитаха на възхитителен расов мустак в центъра на отбраната, неустрашимия Мигел Бианкети, по прякор Мигели, и гъста лицева растителност под носовете на Рамон Мария Калдере, Бернд Шустер, Хуан Карлос Перес Рохо или Пако Клос. По онова време "Реал" (М) бе започнал да губи мустаклии от ранга на Щилике, Висенте дел Боске или защитника Гарсия Навахас, но все така разчиташе в състава си на двамина мустакати вратари - Мигел Анхел и Гарсия Ремон, на които скоро се притече на помощ мустачето на Рафаел Мартин Васкес, един от знаменитата Петорка на лешояда.

Бразилският апотеоз

Латиноамериканският футбол бе богат на знаменити мустаци - от изтънчения английски мустак на Хуан Карлос Муньос, един от Машината на "Ривер Плейт" през 40-те години, до безупречната "гора" на чилиеца Карлос Кашели, и се премине през революционните мустаци на бразилците Роберто Ривелиньо и Сократес. Но най-забележителната в това отношение селекция от Южна Америка бе колумбийската през 90-те. В нея имаше мустаци за всеки вкус, като се започне от дискретния Фреди Ринкон, и се стигне до неподражаемия Карлос Валдерама, хибрида Леонел Алварес или непрекъснато мутиращия "морж" на Рене Игита, който през кариерата си премина през всички стилове и фази в растителността под носа си.

Върховният мустак е португалски

Онези, които са виждали в действие холандеца Роналд Спелбос, завинаги са останали под обаянието на една наистина майсторска творба под носа, сякаш изваяна от скулптор на лицето му. И макар той да облече 21 пъти националния екип, посредственият играч от "Утрехт" се запомни най-вече със своя мустак. Но за върховен мустак най-високата почетна награда е запазена за футболиста, съчетал в най-висока степен и игрови, и естетически достойнства в кариерата си - португалският халф на "Бенфика" Фернандо Шалана. Собственик на неподражаем и грациозен галски мустак, една гъста лицева четка, с която се прочу също толкова много, колкото и със своята фамозна смяна на ритъма, пасовете и изящните си удари с левия крак. Вдъхновена и тласкана от таланта и мустака му, селекцията на Португалия достигна до полуфинала на европейското през 1984 г., първият й успех в ерата на цветната телевизия. В онзи знаменит сблъсък с предвожданите от Платини домакини от Франция, оставил без дъх милиони пред екраните, и загубен 2:3, Шалана вършееше неуморно по целия терен, раздавайки удари наляво и надясно с възхитително усилие, като засенчи всеки квадратен сантиметър терен със своя мустак.

Материал на "7 дни спорт"