Наскоро баварското издание „Мителбайерише цайтунг” му връчи приза „Легенда”. Лутц Пфаненщил успя да играе в 14 страни, сменяйки общо 26 клуба, и стана първият футболист в света, участвал в първенствата на всичките 6 континентални конфедерации под егидата на ФИФА. 42 годишният бивш вратар сподели пред „Советский спорт” някои от най-интересните си истории от невероятната си кариера.

В средата на 90-те преминах в Нотингам. Там не разчитаха на мен и постоянно ме пращаха под наем. Където се контузеше вратар, аз бях на линия. Писна ми и поисках от агента ми да намери друг вариант. Скоро той ми се обади – „Отиваш в Гейланг Юнайтед”. „Къде е това?” „В Сингапур.” „ОК”. Това бе най-голямата грешка в живота ми. 

В Сингапур влязох в затвора. Обвиниха ме, че съм продал 3 мача, и ме осъдиха на 5 месеца. Твърдях, че съм невинен, но съдията бе непреклонна – „Според показанията на букмейкъра Мадасани сте участвали в договорка за 3 мача, за което сте получили съответно 5000, 6000 и 7000 сингапурски долара”. Този Мадасани не съм го виждал никога през живота си. Не знам как съм повлиял на мачовете, след като Гейланг спечели двата, другият завърши наравно, а аз играх без грешка.

Това бе труден момент за сингапурския футбол и местните искаха да покажат на света, че се борят с уговорените мачове пращайки десетки футболисти зад решетките. Така през 2001 г. попаднах в „Куинстаун” – едва ли има на света по-кошмарно място. Първата нощ бе истински ад. Надзирателите ме хвърлиха в килия с психично болен, убил двама души. Бяха го натъпкали с медикаменти, за да не буйства. Когато ефектът от успокоителните отслабваше, той с диви викове ми се нахвърляше, а аз го отблъсквах и си стоях в ъгъла, без да мигна през нощта.
После ме преместиха в килия с 12 души. Убийци, изнасилвачи, наркотрафиканти. От влажността дрехите ни бяха залепнали от пот. Все още ме преследва споменът от миризмата на развалено говеждо. А вечер бе невъзможно да се спи от комари. 

От посолството на Германия ме съветваха да избягвам конфликти. За примерно поведение можеха да ме освободят след 3 месеца. Лесно е да се каже, но в затвора важат други правила. Особено ако си имаш работа с осъдени на смърт. Хранеха ни винаги с ориз, безвкусни зеленчуци, подправени с къри и чили, рядко даваха месо. Някои от съкилийниците ми, без да кажат нищо, си взимаха от моята дажба, а аз не реагирах.

Веднъж по време на разходка към мен се приближи един здравеняк. Името му бе Йога и бе бивш боксьор. С едно кроше умъртвил пияница, който му скочил с нож в бар, за което получил 12 г. „Трябва да им се опънеш - каза ми. - Иначе ще си имаш проблеми. Те са като животни - намерят ли по-слаб, изяждат го. Ако не ги накараш да те уважават, няма да оцелееш.”

Изнасилванията в „Куинстаун” бяха ежедневие. Играейки футбол, хиляди пъти съм падал лошо, чупил съм си ръцете и носа. Но за случващото се в затвора не бях подготвен. „Ако се биеш, удряй в коленете - съветваше ме Йога. – Това е един от най-болезнените и ефективни удари.” Още същия ден го приложих. Когато един китаец, осъден за търговия с наркотици, опита да ми вземе от храната, аз го ударих два пъти в носа и с всички сили в коляното. Впоследствие 5-6 пъти ми разбиваха носа, но противниците ми пострадаха повече. След няколко дни групата на китайците се обедини в опит да ме изнасили. Но след няколко удара в коленете разбраха, че няма да стане лесно, и ме оставиха на мира.

Казват, че в затвора не мислиш за нищо. Но как да се отпуснеш, когато покрай килията изнасят труп в чувал за боклук. Този мъж през цялата нощ си блъскаше главата в стената, докато не умря. Всеки петък се чуваха ужасни писъци. В Сингапур често назначават и удари с пръчка по задника. След 6-7 затворникът падаше. Йога са го наказвали с 24. След това раните са до костите и после месец можеш да спиш само по корем.

Изкарах в затвора 101 дни. И за това време получих точно 101 писма от съпругата си Анита. Всяко ново за мен бе като наркотик и ми даваше сили. Пазачите ги носеха през 4 дни и докато чаках, полудявах от отчаяние. Страхувах се, че жена ми ще ме напусне. Баща й всеки ден се опитвал да я накара да ме остави. Един път в месеца тя имаше право да ме посети. Свиждането бе 15 минути, а между нас 10-сантиметрово стъкло. Трябва да крещиш, за да те чуе другият. Излизайки от затвора, веднага отидох в KFC. Поръчах си 8 пилешки бургера и 3 големи коли.

Всеки футболен лекар щеше да се хване за главата при такава порция. Но за първи път от 3 месеца можех да се наям донасита. Не ме напускаше усещането, че макар и на свобода, всеки момент може да ме върнат в затвора. След това отидох да ме подстрижат, бързо събрах вещите си и купих билети за самолета. Трябваше да напусна възможно най-бързо това място, още същата вечер. За това мечтаех от месеци.

На паспортния контрол ми предстоеше ново изпитание. Полицаят се вгледа в мен и каза: „Господине, отдавна ви чаках”. Сърцето ми падна в петите. Нима няма да ме пуснат? Човекът видя смущението ми и се усмихна – „Дъщеря ми е от Гейланг, може ли един автограф?”. Подписах се и се разсмях като побъркан. През 2008 г. най-после се случи – подписах с бразилски клуб. По този начин станах първият и единствен футболист в историята, играл в първенствата на всички 6 континентални конфедерации, които членуват във ФИФА. 

Животът ми не е бил лесен. Но в сравнение с този на моите нови съотборници от Атлетико Херман Айхингер бе направо песен. Те бяха бедни момчета от фавелите на Рио и Сао Пауло. Съотборникът ми Дъглас призна, че като млад се е занимавал само с 2 неща – играл е футбол и е продавал наркотици. В съблекалнята забелязах на корема му ужасяващи белези. „Имаше престрелка и ме уцелиха няколко куршума каза той. – Ако не беше футболът, щях да съм мъртъв. Другите момчета ми казаха, че Дъглас все още поддържал връзки с наркобосове от Рио.

Историческият ми дебют за Атлетико трябваше да е в Жарагуа до Сул. По пътя ми изплува един детски спомен. С моя приятел Тобиас Пробст стоим в училищната столова и аз давам клетва, че един ден ще играя в Бразилия. Ето че случи след 25 г. Едва ли мнозина от 20-те хиляди на стадиона знаеха, че съм на крачка от световен рекорд. Внуших си, че се радват и танцуват заради мен. Бях изпълнен с гордост, а независимо от болките и лишенията, които ми донесе футболът, в този миг бях щастлив. Помислих си – все пак и от мен имаше някаква полза. Първо обаче трябваше да се справя с нападенията на съперника, които идваха на вълни. В регионалните групи в Бразилия не знаят какво е това защита. Трябваше да правя чудеса на вратата, не можех да се излагам в този мач. Паднахме 0:1, но каналът, който излъчваше срещата, ме обяви за най-добър играч.

Навръщане съотборниците ми устроиха истински карнавал. Някой извади в автобуса каса с бира, двама имаха барабани, а други поддържаха ритъма с пластмасови бутилки, пълни с пясък и камъчета. Всички пееха и танцуваха с възгласи - „Алемао, Алемао” (германец на португалски). Ако мога да избера един миг и да го преживявам отново и отново до края на живота си, то това биха били онези луди 2 часа в автобуса, когато празнувахме рекорда ми. След края на кариерата си Пфаненщил работи на различни длъжности (треньор на вратарите, старши треньор, спортен директор) в клубове от Нова Зеландия, Канада, Армения, Куба, Норвегия, Намибия и Зимбабве. От 2011 г. е скаут и шеф на международния отдел на Хофенхайм. По време на големи турнири ZDF го кани за коментатор.

Сергей КУЗОВЕНКО „Советский спорт”