Още от самото начало на статията ще призная, че никога не съм бил фен на Ливърпул. Още от неубедителната и пестелива игра от времето на Рой Еванс и Жерар Улие.

След това през драматичните, но изключително късметлийски успехи в Шампионската Лига. Дори и когато мениджър бе Рафа Бенитес и в отбора играеха футболисти като Фернандо Торес и Чаби Алонсо, стилът продължаваше да е типичния английски силов футбол. А емблематични играчи бяха Джон Арне Рийзе, Крейг Белами и Хавиер Масчерано.

За симпатиите ми към тима не помогна и  публичната подкрепа на целия отбор към прословутия футболен хулиган Майкъл Шийлдс.

Накратко казано, аз не съм човек, който може да бъде впечатлен лесно от Ливърпул. Особено ако тимът ниже провал след провал. Както изглежда, че се случва от началото на сезона.

Всъщност обаче сегашният тим на Брендън Роджърс по някакъв странен начин успя да направи точно това. Ако не симпатиите ми, този отбор определено започва да печели уважението ми.

Причините са няколко.

Първата, която създава предпоставка това да се случи, е че сегашният Ливърпул вече почти официално е влязъл в ролята на аутсайдер. Никой вече не говори не само за титли, а дори и за място в Топ 4. Тимът вече не лети в облаците, а започва да стъпва на земята. "Мърсисайдци" сякаш осъзнаха, че да бъдат "Гранд" не може да бъде приемано като даденост. Нещо, което бе отказвано да бъде прието повече от 10 години и което костваше главата на най-успешния мениджър на отбора в последните 20 години - Рафа Бенитес.

Бидейки аутсайдер (в сравнение със сегашните топ отбори в Англия), Ливърпул автоматично печели някакви симпатии. Човешката психика е такава, че хората симпатизират на слабите. Всички обичат да виждат приказни сценарии, в които Давид побеждава Голиат.

Втората причина е, че този отбор на Ливърпул играе зрелищно. Да, макар да не постига успехи, не може да бъде пропуснат фактът, че отборът играе добре. Тук дори не включвам зрелищния успех с 5:3 срещу Йънг Бойс като гост в Лига Европа. Тук визирам пораженията и равнствата на отбора във Висшата Лига. Във всички от тях тимът игра открито, нападателно и през по-голямата част от времето - вдъхновено. Игра с бързи подавания, разигравания по земя и елегантни комбинации. Това е отбор, който наистина се опитва да играе футбол.

Третата причина за доброто впечатление на Ливърпул е налагането на млади играчи от мениджъра Брендън Роджърс. И не само налагането, а успешното налагане. Това е още по-впечатляващо предвид фактът, че Роджърс едва сега идва начело на клуба и в никакъв случай не се ползва с такова доверие и сигурност, на каквато могат да се насладят други треньори. Все още дори и най-толерантните фенове на Ливърпул не са абсолютно сигурни, че той е правилния мениджър за отбора. Когато се казваш Арсен Венгер или Сър Алекс Фъргюсън е много лесно да заложиш на някой млад играч. Когато обаче си на няколко загуби от евентуалното уволнение, се иска голяма смелост, за да предприемеш подобен ход.

А Роджърс го прави. И то не инцидентно. От началото на сезона 17-годишният Рахим Стърлинг е неизменен титуляр. Страхотни включвания в последните два мача направи испанецът Сусо. Макар и да играха спорадично през миналия сезон, сега далеч повече доверие получават Мартин Кели и Джонджо Шелви.

Всичко това няма как да не спечели уважението на обективния футболен фен.

От тук на сетне обаче трябва да се види до къде ще стигне ентусиазма на този подновен отбор и докога Роджърс ще разполага с подкрепата на публиката и най-вече на собствениците.

Да, отборът загуби мачовете си (или завърши при разочароващи равенства) с огромна доза малшанс. Да, в три от тези срещи тимът се изправи срещу отбори от Топ 4. Феновете обаче не признават оправдания. Или поне могат да ги приемат само до един момент.

Да се надяваме, че този нов Ливърпул ще прескочи стената и ще започне да постига успехи на терена. Защото от това само ще спечели Висшата Лига, а защо не и европейския футбол. Защото те имат нужда от легендарен тим като Ливърпул. Особено когато той показва такъв футбол.

Филип Георгиев, Gol.bg