Минаха 10 години. А ще се помни вечно. Ще измрат героите и свидетелите. Но преди да си отидат от света, ще са разказали на децата и внуците. А те ще разкажат на своите. И така - до края на света.

В Истанбул има много червено, тъмно. От 23 май 2005-а нахлу друго червено, английско. За дни имперският за близо хилядолетие и половина град се предаде. Пред армия от размъкнати гръмогласни бираджии. Униформени. Фланелка на Ливърпул, бермуди сякаш от наш магазин за втора употреба, джапанки или сандали. Червендалести физиономии. И не само.

Беше армия на ООН, може би най-широката коалиция в историята на човечеството. При 25 000 билета за Ливърпул се стекоха поне 50 000 души. Или 60 000? Или 70 000? Възможно е. Тогава „Труд” написа - няма само ескимоси. На другия ден ги видяхме. Двама канадци с ескимоски черти крачеха любопитно из квартал Бешикташ с фланелки на Ливърпул. Може и някой от Марс да е наминал, струваше си, но в тълпата не го отличихме.

Англичаните засядаха по 50-100 души из кръчми, опъваха знамената, пиеха по 2-3 бири на час от здрач до зори и пееха мощно. И красиво - казват, с школата от църковните хорове като деца. Така - на десетки места из Истанбул.

Англичаните бяха епицентър на веселбата. Присламчваха се от Франция и Румъния, Индонезия и Южна Корея, България и Швеция. Братство. Единство на всички цветове и религии, до болка необходимо на точно този свят. Християнин? Мюсюлманин? Кой те пита!? Ние сме от Ливърпул!

Език? Не е важен. Всички знаят песните. Футболът - също като музиката и секса - си има свой език, универсален. И най-добре се прави с любов.

На 24 май 2005-а огромният площад „Таксим” изглеждаше претъпкан автобус. С правостоящи естествено. Хиляди приятели, повечето непознати. Бира, песни, накачени навред стотици знамена и плакати, усмивки. Около 4 часа призори се чуваше как 2 тайфи ливърпулски воини се надпяват с пълен глас от кръчми през 5 преки.

В деня на мача, 25 май, на „Таксим” вече можеше да си пробиеш път само с лакти. Накъдето и да завиеш на километри наоколо - някъде пеят или скандират за Ливърпул.

Мачът? Блестящият Милан с блестящи футболисти и 15-ина хиляди предимно добре възпитани фенове в Истанбул поведе с 3:0 до почивката. Ливърпул изглеждаше скромен пред Малдини, Шевченко, Кака, Пирло, Неста, Кафу, Креспо.

Ясен мач. Но за Ливърпул никога няма ясни мачове.

Пет месеца по-рано на отбора трябваше победа с два гола разлика над Олимпиакос на „Анфийлд”, за да се измъкне от групата. „Червеното” губеше с 0:1 на почивката. Последваха три гола. Човекът, който никога не навежда глава, вкара последния в 86-ата минута. Стивън Джерард. При един от най-великите от десетките му велики шутове въздухът сякаш се пазеше от топката. И крепостна стена да имаше, щеше да се срине. Той знае как се прави - кракът е само инструмент на волята и душата.

На почивката в Истанбул отборът се прибираше умърлушен. А на трибуните десетки хиляди пееха любимия химн. И те пееха с изправени глави, горди, че са от Ливърпул. И с онази гордост, която нито мач, нито десет, нито година, нито 25 ще съумеят някога да сломят.

Това не беше надежда, това беше вяра, хора. Те вярваха. С енергия, натрупана от 21 години чакане на „нашата“ купа, вече пета. Затова - никакво чудо в Истанбул. Стана това, което бе логично да стане. Вярата планини повдига, та някакъв Милан ли? В Истанбул мигът на любов, вяра и подкрепа сля публика и отбор.

Никакво чудо не беше. Беше Ливърпул. Отборът е вършил много велики неща за своята публика. Публиката е вършила много велики неща за своя отбор. Затова са едно.

Джерард започна обрата. Набързо - 3:3. Чудни спасявания на вратаря Йежи Дудек. Продължения, дузпи. Чудни спасявания на Дудек.

След мача на „Таксим” се порадваха само час-два. Нямаха сили. Остана само лепкав навред от бира паваж... Дори сили за песни нямаше, просто разговори, бира, усмивки и очи, пълни с искри. „Какво се случи?“, питаха се. Какво ли? Те победиха, а с тях победи и Ливърпул.

Те знаят - могат да помогнат преди и по време на мач. Да влеят своята енергия, вяра и душа у отбора. Като един Стиви Джерард оставят всяка клетка от себе си за победата. После... Победата сама се възпява.

И може би при 0:6 след мача щяха да изтръгнат силица да пеят повечко. Защото знаят как се обича. Който обича, никога не оставя никого сам.

Материал на вестник "Труд"