Остават по-малко от 48 часа от началото на последния за сезона турнир от Големия шлем - Откритото първенство на САЩ по тенис в Ню Йорк, като една от основните петендентки за трофея Мария Шарапова даде интерсно интервю относно трудностите през последната година и шансовете й за успех в надпреварата на Флашинг Мудоус.

 
Вие признахте, че не се считате за изключително талантлива спортистка. Как тогава успяхте да постигнете успеха си?

Нямам си на представа.  Майка ми трудно може да се нарече спортистка. На нея повече и харесват танците. Баща ми е играл хокей, но когато го видях как кара ски си помислих “Не зная как успява да се спуска по склоновете, та той се пързаля като костенурка”.

За това пък той винаги е редом с Вас…

Да, така е. Баща ми отлично ме познава. Винаги успява да ми оправи настроението. Ако види, че нещо при мен не се получава казва: “Всичко ще си дойде на мястото”.

Сигурно тези отношения с родителите Ви харесват?

Да, провървя ми. Понякога, разбира се, настъпва момент, когато ти се иска да поживееш отделно от родителите, но за сега се старая да бъда близо до тях, защото осъзнавам колко много ми помагат.

Признахте си, че всички трофеи, а също и роклите, които сте носили, когато сте побеждавали, пазите у дома си. Представете си, че избухне пожар. Какво ще вземете първо?

Не мисля, че първото нещо, което ще започна да спасявам са дрехи и трофеи. Тях можеш да възстановиш. Преди всичко ще грабна мобилния си телефон.

Как успяхте да възпитате у себе си такъв борбен дух?

Опитът е безценен. Не мисля, че даден човек може да научи друг как да не губи самообладание и да запази присъствие на духа в критични ситуации. Всичко зависи от това как ти самият гледаш и реагираш в подобни моменти. Разбира се по-лесно е да загърбиш всичко и да захвърлиш ракетата, обаче това не е начина да постигнеш големи  резултати.

Измъчваха ви съмнения, когато се опитвахте да се завърнете в тениса след поредицата от контузии?

Да, имаше съмнения, а и нямаше как да е друго яче. Нещата не се получаваха така, както си ги представях. Възстановяването вървеше изключително трудно, отне много повече време от предвиденото, а и когато знаеш, че са малцина тези, които са успявали да се върнат на корта след подобни травми – това допълнително те подтиска.

Не Ви ли идваше да се откажете?

Аз не съм такъв човек. Продължих да вярвам в себе си, независимо от трудностите. Продължих да вярвам на своя екип и на родителите си. Когато в някакъв момент ти се струва, че това е краят, е нужно да отвориш нова страница, да посрещнеш новите предизвикателства. Избраният от теб път не винаги е верният. Не мисля, че в подобна ситуация може да се определи момента, когато с пълна увереност можеш да кажеш: “Аз се върнах”.

Промениха ли се отношенията Ви с баща ти, след като той престана да бъде Ваш треньор?

Баща ми много е пожертвал за мен. Той не е пропуснал нито една моя тренировка без значение дали е бил болен или просто не е искал да присъства на нея. Никога не е смятал себе си за гуру в тениса, но той се стараеше да ми наеме най-добрите специалисти, учеше се от тях, събираше информация, която можеше да ми помогне. Моите родители ме познават по-добре от всеки друг. Дори ако се случи през деня да се скараме за нещо на вечеря вече се смеем. В случай на разногласие обикновено преминаваме към други теми. Ние можехме да имаме и най-обикновен живот. Родителите ми да ходят на работа, а аз на училище. Обаче те пожертваха комфорта си , за да развиват моя талант. Баща ми никога не се е задоволявал с постигнатото. Винаги  е вярвал, мога да постигна повече.

Бихте ли описали с думи емоциите, които Ви заливат в момент на триумф на голям турнир.

Тръпките преминават по кожата, по цялото тяло. В първия миг си спомняш за тежкия безкраен тренировъчен процес. Едновременно с това чувстваш невероятна радост и удовлетвореност, от това, че си успял в тази борба – все пак никога не знаеш ще ти се отдаде ли още един шанс да вдигнеш трофей над главата си.

По време на игра вие често викате. Как това ви помага?

Не знам. Правя така откакто се занимавам с тенис. Ако изгледате видео с мои мачове, когато бях на 5-6 години ще видите, че аз все така си виках, но гласът ми не беше така звучен.

Ако не беше тениса с какво щяхте да се занимавате?

Сигурно щях да завърша някой университет - специалност “архитектура”. Винаги съм харесвала да разглеждам сгради. Харесвам съзидателния аспект на нещата. Да видиш как скицата се превръща в реален обект. В детството си мечтаех да стана гимнастичка, но когато поотраснах разбрах, че това не е за мен.

Ако трябваше да избирате да гледате играта само на един тенисист, кой би бил той?

Джон Макенроу, защото е шегаджия.

Какви цели си поставяте на US Open?

Моята цел винаги е една и съща - победи и титли.

Мислите ли, че триумф на турнир от Големия шлем сега ще е с по-голямо значение за Вас, отколкото трите предишни?

Да. Като имам предвид, че до неотдавна не знаех дали въобще ще мога да играя тенис, а сега отново побеждавам и съм сред претендентите за титлата -  от тази гледна точка тази евентуалната титла от US Open би била най-ценната за мен.