Българският клубен футбол го подкара досущ като в училище. Че дори и ваканциите са повече, защото в училищната програма има лятна, зимна и пролетна ваканция, а в нашето първенство имаше и четвърта заради световното в Катар. Но тази сегашната дълга пролетна е вече върха на безумието. И още по-любопитното е, че някакъв сериозен отзвук няма. Явно вече за българското първенство всичко се приема за нормално и на никой не му пука особено за последиците.

Да обясня каква е фактическата ситуация. Намираме се в първия от петте задължителни прозореца за националните отбори през 2023 година. Те са планирани от ФИФА и УЕФА през март, юни, септември, октомври и ноември. Ясно е, че тези около 50 дни отделени за сборове и мачове на националните отбори са повсеместен бич за клубовете. Напълно ясно е, че националните отбори са атавизъм и остатъчния смисъл от тяхното съществуване са няколкото големи турнира, които наистина са способни да приковат интереса и да предложат реално забавление за публиката. Световното първенство в Катар е прякото доказателство, че този тип съперничества с национални символи все още притежават своето очарование. Турнирите да, но същото не може да се каже за квалификациите.

Да сравним само какво предлагат като зрелище националните отбори с това, което се вижда в големите клубни първенства и в пролетната част от европейските турнири. Нещата са видими и те не са оптимистични в посока националните отбори. На кой му се гледат мачове като Португалия – Лихтенщайн, Молдова – Фарьорски острови или Австрия – Азербайджан. Да, публика присъства, но само от уважение към традициите, а и тя е на принципа „ние сме само за борбите“. Самият футбол е като усмивки от старите ленти. И това са цели 50 дни в годината, в които априори се отдава дължимото на нациите, защото ФИФА и УЕФА трябва да натопят човките. Неслучайно статуквото води такава безмилостна битка срещу нови проекти като Суперлигата. Това е невъзможно при една изцяло основана върху бизнес интереса индустрия. Примерът го имаме с НХЛ, които не си пускат звездите за световно първенство по хокей на лед, а не го направиха и за последната зимна олимпиада в Пекин.

Ние обаче сме от мейнстрийма и нашето първенство и клубовете си носят съответните последици. Не е приятно, но каквото е за другите, това е и за нас. И тук правя многозначителна пауза, защото този път е различно.

В почти всички клубни първенства от Европа, футболът се връща на 31 март. Това е максималното съкращение на паузата и никой не иска да прахосва време, ресурси и инерция. У нас поради две причини първенството ще се завърне чак на 7 април. Паузата абсолютно необяснимо се проточва на три седмици. Първо, защото на 2 април има предсрочни парламентарни избори и второ, защото някой болен мозък е решил да изпревари вятъра като постави в програмата четвъртфиналните двубои от купата на България преди тези за първенството.

И веднага посочвам правилното решение. В Германия от 31 март до 2 април се играе кръг за първенство, а във вторник и сряда, съответно 4 и 5 април се играят четирите мача за купата. Което е най-нормалното нещо на света, защото с изключение на Англия, навсякъде другаде мачовете за купата се играят в делнични дни. По-точно във вторник, сряда и четвъртък. И ако се върнем година назад ще видим, че четвъртфиналите в българската купа са се състояли на 1, 2 и 3 март, а това са били дните вторник, сряда и четвъртък. А тази година мачовете са в понеделник, вторник и сряда, но с условието, че преди тях в уикенда няма кръг заради споменатите парламентарни избори. И основния проблем е защо кръгът абсолютно необяснимо и дори леко налудничаво бе отложен? Веднага посочвам шокиращо обстоятелство. Подобна е ситуацията около Великден, който е на 16 април. Напълно обяснимо на 16 април няма мачове в България, но такива ще се проведат на 13,14,15 и 17 април. И това е нормалното положение на нещата.

Вероятно ще се намери някъде по света прецедент, но за мое съжаление не ми е известно първенствата на Англия, Германия, Испания, Италия, Франция, Португалия, Турция, Нидерландия и така нататък, да не провеждат мачове в деня на изборите. Нямам наблюдение само как го правят в Руската федерация, може и да сме взели челен пример от там, както обичаме да го правим за много други неща. Но при всички положения си е екзотика да спираш първенството заради избори и въобще не ми е ясно по какъв начин провеждането на мачовете Лудогорец – Ботев Враца и ЦСКА 1948 – Ботев Пловдив може да повлияе на честността на изборния процес! Футболът е бизнес, който предлага продукцията си най-вече в уикендите. И кой бизнес би се съгласил безропотно да му затворят пазара заради някакви си избори?

Но пък е напълно ясно, че осем клуба от елитния ни футбол няма да играят в продължение на три седмици и стигаме до най-големия парадокс в цялата ситуация. В Б група има цял кръг на датата 31 март, петък. Цели девет двубоя ще се играят в Б група на този ден, а това означава, че тук имаме намесени вече и телевизионни права. Когато опира до тях, интересите на засегнатите клубове са без всякакво значение. И от Левски, най-вече чрез вечно недоволния от порядките в българския футбол Станимир Стоилов могат да си подскачат колкото искат. Но получават само това, което се предлага като решение. И Левски, които влязоха в някакъв победен ритъм трябва да чакат цели три седмици. Това може да се окаже поредния проблем за тях. Но излизането от игрови ритъм може да се окаже неприятен момент и за други.

Каква е поуката от цялата тази извънредна ситуация и дали въобще има смисъл да се отделя внимание, след като засегнатите страни с малки изключения намират това за нормално. Както намират за нормално мачове да се играят от 12 часа на обяд, или на осветление тип бой на африканци в тъмна нощ. Също така е нормално да се започва първенството при заледени или разкаляни терени. Въобще много казуси се приемат за нормални, а те са скандални. И следват констатации, констатации, констатации. И призиви държавата да оправи положението, може би и поради причината, че не се играят мачове в ден на парламентарни избори.

А нещата са пределно ясни. Клубовете трябва да поемат изцяло контрола върху бизнеса си. Да си гонят интереса, както го прави всеки собственик в своята икономическа сфера. Тяхната браншова организация да протестира дори при най-малкото нарушаване на интересите и. Но правилата на пазарната икономика не важат за българския клубен футбол, може би защото 33 години чакат държавата да си го вземе обратно. И да го разпредели по силовите министерства. Може и да го дочакат, политическата обстановка е доста сложна и не са малко тези, които искат завой на изток. В този случай написаното от мен губи всякакъв смисъл, както и много други основополагащи неща като неприкосновеност на частната собственост и личната свобода.

Материал на Жаклин Михайлов