Приключението на Христо Христов с щангите започва на 2 септември 2013 г. Тогава на приемен изпит в спортното училище „Георги Бенковски“ във Варна шестокласникът показва такъв резултат на скок от място, че треньорът му Живко Николов казва на директорката: „Това е бъдещ световен шампион“. И познава.

Сега 19-годишният Христов има зад гърба си световни и европейски титли при кадетите, сребро от младежките олимпийски игри в Буенос Айрес 2018, над 30 рекорда, а на завършилото в Москва европейско първенство беше един от героите за България.

Още с дебюта си при мъжете Христов стана вицешампион в двубоя на кат. 109 кг и взе сребро в изхвърлянето със 186 кг. В изтласкването той закова над главата си 220 кг и завърши с общо 406 кг, а шампионът Дмитро Чумак (Укр) събра 407.

„Както и на олимпиадата, Христо остана само на килограм от златото. Ако беше изхвърлил 190, нямаше кой да го мръдне, но младостта му изигра роля. Надявам се по-нататък щастието ще се усмихне и на нас“, пожела си Николов, цитиран от "Монитор".

Сърце

Голямата цел пред него и възпитаника му са олимпийските игри в Токио. Заради допинг случаите в последните години, България има право само на две квоти, за които се борят четирима. „Аз вярвам, че той ще стигне до Токио, защото в неговата категория най-силни са европейците. А видяхте колко близо беше Христо до златото в Москва. Има и един много добър узбек, и това е“, обяснява треньорът, а за Христов казва, че е най-доброто му творение.

„Много е силен, гъвкав, взривен – всички дадености за щангист. Имаме си доверие, слушаме се. Пред очите ми той израсна като добър човек“, доволен е Николов, който продължава да работи с Христо и в националния отбор.

За самия състезател седемте му години във вдигането на тежести отлетели неусетно. „Буквално спях в залата, а сякаш влязох в нея вчера. Баща ми беше щангист и искаше да продължа по неговия път. Аз имах съвсем друга мечта, но с времето заобичах спорта си повече от всичко и вече той е в основата на живота ми. Няма нищо странично, нямам нужда дори и от приятелка“.

Христо обаче е категоричен, че не би постигнал нищо без изключителната подкрепа на своето семейство и треньорите си. „Роден съм в Бяла и досега разчитам на помощта на родния си град в лицето нейните жители, както и на предишния кмет Атанас Трендафилов и на настоящия инж. Пеньо Ненов. Помагат ми също община Варна и моето спортно училище, което завърших миналата година. Благодарение на федерацията и министерството на спорта изобщо не усетихме пандемията, защото постоянно бяхме на лагери, въпреки че повече от година и половина нямахме състезания“, подчертава Христо.

Душа

Той не пести добрите си думи и за своите треньори – за личния Николов и за старшията Иван Иванов, който след 10 години начело на отбора, смята да се оттегли след Токио.

„Треньорите ми ме научиха на всичко – дисциплина, търпение, труд. Ако ние притежаваме силата, те са мозъкът, изчисляват опитите, колко време ти остава, тактически и психологически водят състезанието. Те са нашият пътеводител към успеха. Ние всъщност заедно вдигаме щангата. Иван Иванов никога няма да ни изостави, дори да не е на този пост, винаги ще е до нас. Той е човек със страшно много качества. В националния е перфектно с такъв треньор. Надявам се и следващият максимално да прилича на Иванов. Живко пък единствен ще бъде мой личен треньор, докато някой ден не спра със спорта”, категоричен е Христо.

Със своя ентусиазъм той е заразил и година по-малкия си брат Стефчо, който е световен шампион за кадети, но в момента не тренира заради травма на коляното. „Ако съм талант, той е талант и половина, макар че е скрит и му трябва много време да се обработи. Когато се завърне, ще изненада целия свят. Зад нас стои и по-големият ни брат Илиян, а най-верният ми фен е моят братовчед Боян, който преди всяко състезание ми пише романи с пожелания и ме просълзява. Имам и сестричка Анна Мария, която е на годинка и е нашето ангелче”, споделя 185-сантиметровият исполин и добавя:

„В националния съм от 2016-а, но докато изградим колектив, трябваше да мине време, да се доверим един на друг. И точно в това отношение няма кой вече да ни мръдне, мисля, че превъзхождаме всички”.

И въпреки че е изключително близък с момчетата от отбора и със семейството си, той е безкомпромисен към тези, които някога са го предали. ”Не прощавам, много съм принципен. Хем съм много добросърдечен към хората, които го заслужават, хем много студен към тези, които са ме разочаровали. Не правя компромиси с нищо, така са ме изградили треньори и родители”.

За България

С нетърпение Христо чака световното за младежи през май, след което ще бъдат съобщени окончателните участници в Токио. Не вярва щангите да бъдат извадени от олимпийската програма, а дори да се случи, смята, че ще ги върнат веднага.

„Всички, които се готвим за Токио в отбора, сме с равни шансове. Дори да не отида, ще се радвам да гледам българските представители, защото аз самият съм голям патриот и голям защитник за всичко наше свято. Ще се радвам, който отиде да печели медали за нашата България. Самият аз се чувствам прекалено готов. Това, че още съм млад, не е фактор. На европейското показах, че колкото и да са големи опонентите ми, не са нищо особено. Победиха ме заради моя техническа грешка. Следващия път нещата със сигурност няма да се развият така”, зарича се Христов.

Най-голямата му тръпка на състезание е да държи последния победоносен опит над главата си, а после да слуша химна. Често си се представя и на олимпиада, защото като всеки спортист мечтае да вдигне ръце и да знае, че е над целия свят. Неслучайно на гърдите си е татуирал: „Прекалено горд, за да мълча. Прекалено честен, за да съм известен. Прекалено силен, за да се предам“.

„Смелостта ми и моята борбеност са най-силните ми качества, но съществува и едно-единствено нещо, което ме плаши - доверява Христо. - Имам огромен страх от високо, буквално ми спира сърцето, в самолети няма проблем, но ако се кача на някоя сграда, става така. Това ми е травма от малък, но не искам да се връщам на този етап от живота си”, споделя младежът, който от догодина иска да запише НСА, а пред това да вземе и шофьорска книжка.