Уважаеми читатели на Gol.bg, продължаваме да ви представяме рубриката ни "Фен зона".

В нея ще имате възможност всеки един от вас да напише/изкаже вижданията си по важен за него спортен/футболен въпрос. 

Сега е моментът да излеете мъката и възхвала за любимите си отбори и личности.

Днес публикуваме материал на Божил Андреев, който прави много любопитен анализ за сезона на любимия си отбор Левски.

Публикуваме анализа на г-н Андреев БЕЗ редакторска намеса в заглавие, подзаглавие и текст.

Всеки наш читател, който не е съгласен (или съгласен) с изразената теза, може да изпраща своите материали на info@gol.bg.


Чаках тези мигове от 16 години и не мога да повярвам, че чувство на срам бушува в „синьото“ ми сърце, докато любимия отбор докосва титлата. Първата титла от сезон 2008/09 насам, за която всички чакахме толкова дълго.

Ще започна с благодарност към треньора Хулио Веласкес, за когото с ръка на сърце смятах, че ще изкара не повече от 3 месеца и след това ще бъде качен на самолета за Испания. Той ме опроверга и с един доста спорен футболен материал успя да създаде отбор, който е на 10 точки пред далеч по-класния като състав Лудогорец само 6 мача преди края.

Преди, по време и след Вечното дерби на фаталния 13 април обаче сякаш се събудих от един „син“ сън. Още преди мача с „червения“ отбор имах неприятно усещане, свързано с червения картон на Веласкес от предходния мач с Арда. Дон Хулио не спря да скача и да излиза от зоната си, сякаш умишлено търсещ наказанието. Четвъртият съдия дори го предупреждаваше поне пет пъти, че ще бъде изгонен, ако продължава с театъра.

Вече е ясно, че Веласкес копира актьорските заложби на Пеп Гуардиола, но не смятам, че беше прав да оставя отбора си без треньор преди мача с най-голям емоционален заряд, какъвто е Вечното дерби. Възможно е да изпитал някакъв страх от Христо Янев, кой знае?

И сега по същество за самия мач: Сектор „Г“ тотално „надигра“ Сектор „Б“, в който бях и аз по време на Вечното дерби. Феновете на съперника бяха по-гръмогласни, по-активни, приличаха на истински италиански тифози, подканящи и колегите си от сектор „А“, докато феновете на борещия се за титлата отбор видимо отстъпваха – липсваха ни синхрон, тайминг и децибели. „Червените“ пресъздаваха атмосферата на Бешикташ, а „сините“ приличаха повече на онези кротки привърженици от първите редове на „Олд Трафорд“, когато Манчестър Юнайтед по традиция за последните десетина години изоставаха с два-три гола.

За капак станахме за срам с хореографията. Докато „червените“ вдигнаха лика на великия Димитър Пенев, ние забравихме за големия си вратар Борислав Михайлов, починал само две седмици преди мача. Срам! Позор! Вместо лика на Боби, „вдигнахме“ някакъв бик. На секундата мои приятели, познати и колеги започнаха да ме заливат с едни и същи по смисъл съобщения: „Божи, това крава ли е?“. При положение, че знаеш какъв е прякорът ти сред феновете на „вечния враг“, как може точно в този мач, точно в този важен момент, да цопнеш в сектора този бик?

Дербито между двата отбора няма нужда от коментар, защото беше ужасяващо слабо. Два слаби отбора загубиха времето на феновете си, вкарвайки по един случаен гол, благодарение на две ужасно слаби при статични положения защити. И ако сметките с оглед кръга (загубата на Лудогроец в Кърджали) показват, че Левски спечели една точка, то от морална гледна точка отборът загуби две, защото нямаш право да допускаш такъв изравнителен гол в последните секунди. Не и когато се бориш за титлата, не и срещу най-големия дразнител. Хапи, драскай, бутай, ритай, направи дузпа дори, но не се оставяй най-добрия реализатор на противника да стреля необезпокоявано от десетина метра! Тук според мен роля имаше отсъствието на Веласкес на стадиона, защото отборът беше като тийнейджър, който е оставен в къщата си без надзор и се налива с приятели до повръщане.

В заключение няма как да подмина думите на изпълнителния директор Даниел Боримиров, когото уважавам много като бивш футболист и милеещ за клуба левскар, но героят от САЩ ’94 буквално счупи тъпомера с коментара си, че Левски е сам срещу всички. Всъщност през този сезон Левски докосва титлата точно благодарение на „всички“, които взимаха точки от хегемона за последните 14 години през кръг. Защото ако разчитахме на директните мачове с Лудогорец, или само на точките срещу отборите в Топ 4, титлата щеше да бъде мираж.

Но и сега не е особено сигурно. 10 точки за 6 кръга е космическа разлика, но само да припомня как Ювентус загуби титлата през 2000 година срещу Лацио, водейки с 9 точки точно 6 кръга преди края. Сега задачата пред Левски е далеч по-трудна, защото има два директни мача с Лудогорец и по два с „червените адаши“. На фона на видяното дотук си броя 0 точки срещу Лудогорец и в най-добрия случай 2 точки във Вечното дерби. Хегемонът от Разград едва ли ще сбърка оттук нататък, а в директните мачове с Левски има предимство. И едва ли ще вземе по-малко точки от Левски срещу „майсторите на Цецо“.

Ако и сега титлата се размине на Левски, не виждам кога ще станем шампиони. И ако този гаф стане факт, изобщо няма да е чак такава изненада. В крайна сметка накъде си тръгнал със страх? Уплашени фенове, уплашен отбор, уплашен треньор, уплашени ръководители. Вече цяла вечност чаках този миг на "синия" триумф, но от този уплашен Левски ме е срам!

 

Божил Андреев, специално за Gol.bg