Тези снимки не могат лесно да се изтрият от съзнанието. Фотосите, на които Пол Гаскойн, 49 г., с цигара в уста и облечен само по халат, небрежно слиза от такси, показвайки се в „цялата си прелест“, бяха шок за всички преди няколко дни. Седмица по-рано пък бе заснет как го отвеждат до линейка мъртвопиян. Това не е онзи Газа с голямото златно сърце, когото английските фенове боготворяха.

Срещнах се с него за пръв път през 1981 г. Тогава той бе едва на 14 години и бе спечелил Редхо Бойс Къп за юноши в Нюкасъл. Спрях го след церемонията по награждаване. Обикновено децата не стискат ръката здраво, но не и Газа. Здрависването му бе яко, а очите му блестяха. „Добре, нека да направим снимка“, каза той, почти разменяйки ролите ни. 

Няколко месеца по-късно той премина в Нюкасъл, а през 1984-а стана професионалист. По онова време голямата звезда на тима бе Кевин Кигън, а Газа бе неговото момче за всичко, лъскаше му обувките. Веднъж му бе взел бутонките, за да се изфука пред момчетата. Обаче ги забравил в автобуса и на другия ден Кигън му се накара здравата. Газа не възропта. Напротив. Той мечтаеше да стане един ден звезда като Кигън, обожаваше го.

Алекс Фъргюсън искаше да го вземе през 1988-а в Манчестър Юнайтед, но Тотнъм го прилапа за 2,7 млн. евро плюс къща и кола за родителите му. Гаскойн нямаше колебания при избора си. Той обичаше майка си Карол и отиде в Лондон – в ретроспекция това се оказа грешка. В космополитния град се оказа изкушен от много пороци. Вече бе звезда. Всички искаха да празнуват с него. А Газа не може да казва „не“. Приемаше всяка покана за по чашка. Предполагам, че в Манчестър – град на работническата класа – животът му нямаше да се промени толкова негативно.

На Мондиал 1990 една снимка обиколи света – на полуфинала срещу Германия той се разплака, след като получи картон, който го вадеше от евентуален финал. Цяла Англия плака с него в този момент, прие го в сърцето си. А Трите лъва загубиха мача с дузпи. След изгубената мечта той не отрони и дума. Потопи мъката си в алкохол. 

Но все още бе голям играч. През 1992-а Лацио сложи на масата 7,2 млн. евро за него. Прекарах няколко дни с него в Рим. Треньорът Дино Дзоф му забрани да кара мотоциклет. За него това бе твърде опасно. Газа обаче нае гараж в близост до стадиона, а негов приятел го возеше в последните метри с кола. Когато го посетих друг път, той ме събуди посред нощ, за да гледам как бръсне свой приятел, докато онзи спи. Обръсна му едната вежда и половината мустак. Ето такава лудетина бе той!

За жалост, в Рим нямаше късмет. През 1995-а отиде в Глазгоу Рейнджърс. Там стана шампион и спечели купата. На Евро 1996 бе във вихъра си. Вкара мечтания гол срещу Шотландия – прехвърли Колин Хендри и от воле прати топката в близкия ъгъл. „Виждаш ли, Джон, още го мога“, крещеше ми след мача. Момент, който завинаги остава в съзнанието ми. Последният му щастлив момент.

После кариерата му тръгна надолу. Особено след като Глен Ходъл не го включи в състава за Мондиал 1998. По това време се раздели със съпругата си Шерил, който го осъди за домашно насилие. 
Когато вече не можеше да блести на терена, наркотиците добиха основна роля в живота му. Малко след това за пръв път се подложи на лечение, следващото бе две години по-късно. Най-голямата му зависимост бе от алкохола, в известно време - и от кокаина.

Две бутилки джин и няколко бири бяха дневната му доза. През 2013-а бивши футболисти като Гари Линекер финансираха нова терапия. За последно пък се подложи на такава през 2014-а. Издържаше няколко месеца и пак пропадаше. 

По екип и с топка в краката той се чувстваше неуязвим, пред камерата нямаше равен. Фасадата на клоун обаче отдавна е паднала. Сега той отказва помощ от приятели. Дори на мен ми крещи. Чувства се унизен. Дори синът му Рийгън (20 г.) не може да му помогне. Когато остане сам, единствената му утеха е в бутилката.

Но все още не е загубил голямото си сърце. Когато през 2003-а го поканих за едно благотворително събитие в родния му клуб Гейтсхед, той се отзова веднага. И бе познатия клоун, както винаги. Докато четях речта си, ми изяде пържолата.

В края на април тази година бяхме заедно на сбирката на тима от 1996-а в Нюкасъл. С него и Алън Шиърър си спомнихме за славните дни. Това го направи щастлив, но не за дълго…От доста време очаквам да чуя новината, че Газа е загубил битката с вътрешния си демон. Загубих надежда, че може да има щастлив край. Особено, когато видях новите снимки.

 Джон ГИБСЪН, NEWCASTLE CHRONICLЕ