Още по темата

 

Футбол на бос крак с горящ кокосов орех. Звучи стряскащо, но за хората в Индонезия ритането на запалена „топка“, престояла преди това дни наред потопена в керосин, е традиция. Кристиано Роналдо и Лео Меси може да са най-добрите футболисти в света, но сме сигурни, че именно държавата от Югоизточна Азия е единственото място, където двамата няма да „пипнат“ топката.

„Сепак бола апи“ е традиционната игра, в която мъже, а и жени ритат горящ кокосов орех вместо топка.

„Тук така посрещаме Рамазана – признава 13-годишният Богор, с белези по краката, но не от бутони, а от изгорено. – Не изпитвам болка, защото преминах изпитанието и мога да играя с огнената топка цяла вечност.“

Всеки, който желае да се включи в традиционния за страната футбол, минава през 21-дневен ритуал. Именно за него говори Богор. Обичаят включва четене на специални молитви от Корана, избягване на храни, които са направени на огън, както и пречистване на организма чрез 24-часов глад и безсъние.

„Когато минеш през всички тези етапи, не се страхуваш от огъня и това е причината да играем боси – добавя Богор, който участва в традиционните за страната игри в пета поредна година. – Не се притесняваме да хващаме топката с ръце или да я удряме с глава. Просто за нас няма проблем.“

А правилата на „Сепак бола апи“ са почти като футболните. Отборите трябва да са съставени минимум от 5 души, максимум от 11. Играе се на две врати, а полувремената са 2 по 30 минути. И който вкара повече голове, печели.

Дотук нищо непознато. За футболна топка обаче се ползват стари кокосови орехи. Те се обелват, а след това потапят в керосин и престояват от 3 до 7 дни в запалимата въглеводородна течност. След това „топката“ се запалва и се играе, докато тя гори.

Играта е толкова популярна в Индонезия, че в Източна Ява се правят училищни турнири, като в последния участваха 36 отбора.

„Целта не е победата, а психологическата издръжливост, която дава играта, и вътрешната духовна сила – разказва Али Акаяр, организатор на последните ученически игри. – По този начин учениците и студентите се каляват и не изпитват страх. Сменяме по 4-5 топки на мач, защото не е интересно, ако пламъците, излизащи от кокосовите орехи, са малки. Най-добрите ни играчи се готвят с месеци за тези двубои, защото футболът по света е популярен спорт. За нас тази традиция – също.“

Акаяр добавя, че доста от талантите в страната тренират, като бъркат в жарава или се налагат с топлени пържени банани, за да свикват с горещината. Това със сигурност не го правят Меси и Роналдо, които по-скоро биха жонглирали с… топки за тенис.

„Символът на огъня е в духа на тази страна – обяснява Али Акаяр. – Игрите дават философски поглед на нашите ученици. Ключът към всичко е ритуалът, който всеки спазва. Благодарение на него огънят се „опитомява“ и не може да те нарани.“

Тези традиционни за страната футболни мачове се играят още от 50-те години на миналия век. Ритането на горящи кокосови орехи произлиза от индонезийското бойно изкуство силат. Има стотици различни стилове, но всички те се концентрират върху ударите с крака и ръце, огъване и манипулиране на ставите, хвърляния, бойни техники с мечове или на различни комбинации от всички тях. Силат калява не само на физиката, но и психиката. Според местна легенда бил измислен от жена, която създала бойни техники, имитирайки движенията на местните животни, докато те се бият помежду си.

Преди последния турнир имаше участници, които сами запалваха ръцете си, за да се подготвят – казва Акаяр. – Единственото нещо, по-велико от могъществото на ума, е смелостта на сърцето.“

„Топ играчите ще са в беда, ако играят футбол в Индонезия“, коментира английският вестник „Дейли мейл“. А таблоидът „Сън“ добавя: „Висшата лига на Англия е родила редица от най-горещите играчи в света, но те са нищо в сравнение с огнените футболисти от Индонезия.“

И със сигурност е така. Следващия път, когато Меси или Роналдо вкарат гол, си спомнете и за 13-годишния Богор, за приятелите му и за жените, които ритат огнения кокосов орех. Те също заслужават възхищение не само защото го правят просто за удоволствие.

А не липсва ли именно това на истинския футбол?


Материал на вестник "Труд"