Ако харесвате Атлетико Мадрид, вероятно ви е направило впечатление, че нещата в клуба не вървят на добре. А ако обичате отбора, със сигурност вече сте притеснени има ли път назад. Сезонът е преполовен и всички статистически характеристики говорят за наличие на обезпокоителен спад при дюшекчиите. Всъщност това “дюшекчиите“ е крайно време да се прекръсти на матраците. Прозвището, което клубът е получил преди 100 години, е свързано повече с легла, отколкото с дюшеци!

Легла или матраци не е толкова съществено, лошото е, че в деветата си година начело на Атлетико Чоло го закъса. При това с всички предпоставки през май, като се тегли чертата, ситуацията да е в още по-черни краски. По всичко изглежда, че Атлетико няма да отстъпи само в един статистически компонент и той е бройката на головете в собствената врата. В ерата на Симеоне рохибланкос държат рекорд от 0,6 - 0,7 допуснати попадения средно на мач. Независимо от лошия сезон и сега са в рамките на 0,67, което е и последната непревзета крепост на чоловизма. От там нататък е трагедия с наченки на катастрофа. От 2014-а до 2019-а Атлетико взимаше по над 2 точки средно на мач и вкарваше около 1,6 гола средно на двубой. Имаха и рекорд от 77 попадения в първенството, но това може да се брои за изключение. Целта на Симеоне е между 55 и 60 точни изстрела.

Сега головете след средата на кампанията са само 22, което прави по 1 на всяка среща. Точките пък са 36 или 1,7 средно на мач. Посочвам данни, които са сухи и безинтересни, защото чоловизмът се основава на цифрите. Играта винаги е под съмнение що се отнася до някакви особени атракции. Но Симеоне в продължение на много сезони успяваше да се залепи за Барса и Реал и превърна Атлетико в третия гранд на Ла Лига. Сега обаче нищо не се получава и някой дори може да стигне дотам, че Мигел Анхел Хил Марин си мисли и за треньорска смяна. Баща му Хесус Хил вероятно вече щеше да е взел окончателно решение!

Едва ли пътищата на Симеоне и Атлетико скоро ще се разделят, но аржентинецът не може да си позволи да лежи на стара слава. Собствените му стандарти не го позволяват. А ако нещата зациклят необратимо, самият Чоло може да хвърли оставка. Все още е в златна за треньорите възраст и в Италия има кой да го приеме с отворени обятия. За Англия ще е трудно, защото Симеоне не е на ти с езика, а както се видя от примера с Унай Емери, това може да се окаже непреодолим проблем.

До уволнения и оставки е далече, но определени изводи могат да се правят. Тези, които най отблизо следят развитието на Атлетико, знаят със сигурност, че Симеоне има един убийствен провал. Той се нарича флангови нападатели. В последните 5-6 години Чоло всячески се опитва да придаде по-офанзивен облик на тима, като за целта привлича играчи от типа външен полузащитник, или както го наричаме популярно крило. И досега не е успял да намери нито един подходящ, който да се справи с изискванията му. Точно там е същината. Симеоне изисква от външните полузащитници да са еднакво силни в двете фази на играта, а това не се получава. Ясно е, че в отбора се тича много и то предимно без топка. Това обаче не е по вкуса на играчи с нападателен профил. Такива биха предпочели да играят в схемата на Гуардиола, а не на аржентинеца. Може би пък Чоло иска невъзможни неща.

През 2014 година, когато Атлетико ликува с титлата и това се прие като сензация, системата бе максимално изчистена във вариант 4-4-2. Отборът играеше сбито и събрано в средата на терена и целта бе съперниците постоянно да са с човек на гърба или в краката. В четворката като външни халфове се изявяваха Арда Туран и Коке. И двамата не могат да се смятат за атакуващи по крилата. Веднага след празниците Симеоне се зае да търси подходящи изпълнители. Те трябваше да бъдат бързи и технични, да могат да надиграват съперник ек на ек, да дават солиден брой асистенции и по възможност да бележат по 7-8 гола на сезон. Първият, който бе пробван на тази позиция бе мексиканецът Раул Хименес. Пробата бе с оглушителен резонанс. Младият тогава мексиканец въобще не разбра за какво иде реч. Бързо приключи авантюрата си в Мадрид, а сега се изявява блестящо като типичен централен нападател на Уулвърхемптън.

На другия фланг Симеоне даде шанс на Адриан, но той се оказа играч с ниска самооценка и не случайно кариерата му завършва в скромния Осасуна. На следващия сезон аржентинецът привлече двама свои сънародници – Анхел Корея и Лусиано Вието. Дребничкият и повратлив Корея си намери мястото, но не на фланга, а като резерва на нападателите. Върши работа и е полезен за отбора. Лусиано Вието обаче се провали, след като и на него му дойде в повече да тича като луд от едната до другата врата. Той сега е в Спортинг Лисабон и един от добрите асистенти там. Ако Чоло бе проявил повече търпение към него, можеше и да се получи нещо.

Изброените досега бяха само нещо като опитни зайчета в експериментите на треньора. След дълго търсене той попадна на златна жила в лицето на белгиеца Яник Караско. Той беше един от първите големи трансфери на Симеоне, след като му позволиха въобще да купува играчи. Яник отговаряше на всички изисквания без едно – той е от типа мързеливци. В нападение е блестящ, но във фаза защита е катастрофа. И Чоло, който постоянно тича по тъча, разбра, че Яник не обича да се връща назад. Естествено, това създаде огромен дисбаланс в лявата зона на защитата. Караско изигра 80 мача и вкара 16 гола, но Симеоне бе повече от радостен, когато китайският Далиен му го отне. Като алтернатива на Караско бе привлечен Нико Гайтан, също с преференциите на сънародник на треньора. Тук вече нещата съвсем загрубяха. Караско не тичаше назад, но поне беше изобретателен в нападение. След няколко мача се разбра, че Гайтан ще е просто трансферен гаф. И затова много бързо и той потегли към Китай. Там, както се знае, звездите бягат с удоволствие напред и се връщат винаги пеша назад. Някъде по това време в отбора се появи Витоло. Той все още е в Мадрид, но е просто само една прилична резерва.

Симеоне обаче не даде заден и което не е характерно за него – хвърли се на високото. И той реши да се пробва с грандиозен трансфер. Тома Лемар стана дебюта му в Брашляновата лига на големите пари. И французинът окончателно зачеркна алхимиите на Чоло. Лемар буквално сбъдна кошмарите на аржентинеца. Той няма никакво влияние и значение върху играта на рохибланкос. Освен това е и чуплив. При него всичко се свежда до отделни епизодични избухвания. За 50 мача той вкара само 3 гола, почти не участва в асистенции, а пробивите му по крилото напълно отсъстват. Лемар от Атлетико и Лемар от Монако сякаш са две различни личности. И няма как да не открием кой е виновен за това – Диего Симеоне. Нещо е заразило компютъра на Чоло, а той упорито не желае да си вземе антивирусна програма. Диего Симеоне вече не разполага с много време да експериментира. Може би трябва да разбере, че има отбори, които играят атрактивен футбол, и такива, които го рушат. Неговият Атлетико е от вторите.

Жаклин Михайлов, Тема спорт