Димитър Димитров е един от успелите български треньори зад граница. С казахстанския Иртиш той стана трети в шампионата, като пред него са само богаташите Астана на Мъри Стоилов и Кайрат. Сезонът в Казахстан приключи и Херо се прибра в България. "7 дни спорт" се срещна с него в Крайморие. Заварваме 57-годишния треньор пред новия му дом да наблюдава зорко работните дейности. Сядаме в едно от кафетата в курортното селище, а по пътя няколко човека не пропускат да поздравят Херо.

- Г-н Димитров, рядко се прибирате в България. Как се чувствате отново на родна земя?
- В рамките на една година съм се прибирал сигурно два пъти за по 4-5 дена. Естествено, че е приятно когато човек се прибира у дома и вижда близките и приятелите. Жалкото е, че почивните дни са малко и в началото на годината ще трябва да замина. Нашият отбор през декември направи селекционни лагери и направо се събираме през януари за Анталия.

- Преди да започнем да говорим за футбол, как сте със здравето?
- Нормално, засега всичко е наред. Правя си периодично изследвания.

- Спазвате ли диети?
- Да, вече 5-6 години съм на постоянна диета. Човек не трябва да се отпуска, защото проблемите бързо идват. Вече 5-а година се отказах да ям месо. Избягвам доста и сладките неща, и млечните продукти. Сам съм си го решил. 

- По-трудно ли е в Казахстан да спазвате строга диета?
- Гледам да не налагам своите диети вътре в отбора, защото това е строго индивидуално и няма как да ги лиша от месото. Тяхната кухня е такава. Почти нямат ястие, в което да липсва месото. При мен е ясно - на обяд съм на спагети, а вечер риба. Почти година и половина там съм така. Малко е еднообразно, но няма как. 

- Разкажете малко за Павалодар, какъв град е?
- Около 350 хил. души живеят там. Намира се в североизточната част на Казахстан. Доста промишлен град е, има много заводи. Усещам, че въздухът е много тежък и неприятен. Четох една статистика наскоро, че Павлодар е на първо място по онкоболни, но хората са изключително добри и топли. Навремето е бил изцяло руски град, докато сега е 50 на 50 с казахи. Казахстан е доста богата страна. Тя има почти всичко от Менделеевата таблица. На 9-о място е по територия в света - над 3 млн. кв. км. Най-красив град е старата столица Алмати. Новата е Астана, това е най-модерният град, с невероятни сгради. На мен лично много не ми харесва, защото си личи, че е изкуствено създаден. Най-голямата забележителност на Павлодар е река Иртиш. Градът е изграден около нея. Иначе градът не е толкова лош, прилича много на английския Манчестър. 

- Спират ли ви хората по улиците, познават ли ви вече?
- Познават ме навсякъде в града, колкото и нескромно да звучи. Павлодар е футболен град, а единственият отбор там е Иртиш. Има традиции и фенове. Хората много обичат футбола и не случайно ние сме на второ място по посещаемост. Когато отидох, отборът беше на предпоследно място, на стадиона ходеха по 400-500 човека. Сега средната посещаемост на мачовете е 7 хиляди. Имайте предвид, че някои от мачовете се играят на минусови температури. Местните много се вълнуват, като ме срещнат по улицата, искат снимки и си говорим за футбол. Не може да се сравнява с България, колкото и да ме боли, като го казвам. Отношението в Казахстан е много по-различно. Ето, факт е, че за година и половина ме направиха почетен гражданин на Павлодар. Кажете ми в България кой чужденец за година и половина ще го направят почетен гражданин? Съмнявам се, че има такъв. 

- Какво правите през свободното си време?
- Живея близо до реката и се разхождам по 3-4 километра. По заведения почти не ходя, сложил съм си сателитни чинии и гледам футбол от цял свят. Разговарям с близките.

- Не ви ли писва на моменти футболът?
- О, не, не, аз обичам да гледам футбол, не ми е безразлично, защото съчетавам работа и хоби. Даже и детски отбори мога да гледам. 

- Как успяхте за толкова кратко време да направите от Иртиш силен отбор?
- Това не е само моя заслуга, един треньор не може да направи нищо без щаба си и футболистите. Помогна ми това, че веднага направих селекция. И още на следващата седмица се видя разликата. Когато отидох, дебютът ми беше с един от старите отбори - Житиси. Бихме 1:0 с танталови мъки. На следващата седмица дойдоха Фонсека, Иршак, Алсан, Касай и Ронкато. Излязохме да играем срещу един от българските отбори и спечелихме като гости. Когато прегледахме двата мача, разликата в играта беше огромна. Затова казвам, че един треньор сам не може да направи нищо. 

- Сега някой от тези футболисти продължава ли да играе при вас?
- Моето нещастие е, че при нас има много сериозни финансови проблеми. Дългове, които всяка година изплащаме. И на мен ми се налага на всеки 6 месеца да правя нов отбор. Както беше в Бургас преди време. Това е жалкото. Ние не сме като грандовете Астана и Кайрат, които имат куп добре платени футболисти. Тук много зависи дали местният губернатор - акими, има положително отношение към спорта. Ако е такова, пари се дават. Резервиран ли е към спорта, започват финансовите проблеми. Имам обещание, че нещата ще се променят, но едно е обещанието, друго са делата. 

- Имате договор за още една година, но с тези финансови проблеми ще останете ли в отбора?
- Да, има договор и съм длъжен да го изпълня. Има моменти, когато ми е било много тежко. Отношението към отбора от страна на съдиите също беше много негативно. 6 човека избягаха от основния състав през лятото. В един момент си мислех, че нищо няма да стане, но в следващия момент, като знам как се отнасят с мене и в тежки моменти ме подкрепят феновете, ми е било неудобно да напусна. 

- Но пък предстои трансферен прозорец и когато един клуб има финансови проблеми, играчите бързо разбират затова.
- Да, така е и това е най-лошото. Като почнем преговори с някой чужденец, той започва да разпитва свои сънародници и близки, които играят в Казахстан, бързо се научава за проблемите ни. Това ни пречи. Сега също работя по селекцията, имам набелязани играчи, но не е ясно нищо.