Неделният ден е празник за българския футбол. На 17 ноември, но преди 20 лета, Пеневата чета покори "Парк де Пренс" и се класира за световното САЩ '94 след 2:1 срещу Франция. Човекът, който управляваше футболния съюз тогава - Валентин Михов, говори пред "Труд".

- Защо точно на 17 ноември 1993 година, точно в последната минута на последната квалификация експлодира класата на златното поколение, която стигна своя апогей седем месеца по-късно на световното в САЩ?

- Никой не може да каже защо точно тогава. Може да се разглежда като случайност, защото съдбата ни помогна. Може да се разглежда като закономерност, защото в отбора играеха големи футболисти, лидери. Но ви признавам, че не сме преследвали такава стратегия с нашия треньор, наричан от всички Стратега. Остана ни този последен влак и се хвърлихме на него в последния възможен миг. Ако не го бяхме хванали, ни очакваше болезнено приземяване по български. Не ми се мисли какво щеше да се случи. Вече бяхме във въздуха и една минута ни делеше от размазването на земята. Скочихме смело и вместо да паднем, полетяхме.

- Какво сплоти отбора за този подвиг?

- Като президент на футболния съюз по това време се постарах да дам на националите нужното спокойствие. Футболистите бяха различни характери. Не се обичаха. Но се обединиха. Ние им помогнахме. Това беше нашата роля като ръководство - да елиминираме конфронтацията, да тушираме конфликтите, да осигурим условия. Треньорът Пенев притежаваше много точен нюх как да се оправя с тези момчета и ще ви дам един пример за неговите СРС-та. Знаете, че футболистите не обичат да пазят режим и да си седят по стаите през нощта. На лагерите той слагаше пред гумите на колите им празни цигарени кутии. И когато пристигах на лагера в 10 ч сутринта, Пенев беше наясно с всяка кола, която е излизала. Отиваше примерно при Стоичков и му се скарваше: Любо Пенев ми каза, че си излизал! После отиваше при Любо: Ицо ми каза, че си излизал! Ставаха едни такива разговори между 9 и 10 ч сутрин, играчите си изпяваха всичко и когато идвах при тях, всичко беше ясно - кой, къде, кога... С две думи - имаше настроение.

- Толкова ли ви беше весело преди мача срещу Франция?

- Избягвахме да мислим за него. Затова изтеглихме отбора в Германия. Направихме лагер там, защото не искахме играчите всеки ден да четат по вестниците и да слушат по телевизията, че им предстои мачът на живота. Намерихме база, готвихме се спокойно, аз тренирах с тях. Поканих Гюнтер Нетцер да ни гостува. Беше като ваканция. Една седмица нито дума за мача. Нещата просто се получиха. Всичко стана простичко и нормално. Без напрежение, без да сме градили велика стратегия. Трябва да ви кажа, че наистина ни беше весело.

- Едва ли ви е било обаче толкова весело като ръководство, когато сте умували как да прекарате от Германия във Франция двама футболисти без виза...

- И то какви - Любо Пенев и Емил Костадинов. Единият вкара победния гол, другият му подаде паса... Тогава имаха само германска виза за лагера. Ако трябваше да пращаме паспортите им пак в София за френска виза, тя щеше да е готова чак след седмица. По тази причина измислихме криминалния сценарий за нелегално преминаване на границата.

- Кой е главният идеолог на този славен епизод?

- Генералният секретар Христо Йосифов и самите футболисти. Те влязоха в контакт с Георги Георгиев, който тогава играеше в "Мюлуз". Той ги взе с колата си посред нощ от един мост на границата и ги прекара без визи. После обаче е станал гаф, защото Емо и Любо трябвало да хванат вътрешен полет за Париж. Но го отменили, на летището ги превели през международния контрол и им поискали визи. Тогава френската полиция разбрала кои са тези момчета и ги пуснала. А можело да ги спрат! 20 години по-късно искам да им благодаря на тези служители. Веднъж си позволих да кажа на шега пред френски журналист, че България спечели благодарение на френската полиция. Което си е истина.

- Преди мача сте се настанили точно в леговището на "петлите" в хотел във Версай, който е бил използван от френската федерация...

- Там се е получил конфликт между хотела и федерацията и това ни помогна да получим невиждано изгодна цена за нашия престой. Във Версай ни направиха реверанс само за да покажат на своята федерация, че не е права. Тогава нейният президент Фурние Фаяр ни покани на обяд, а по онова време тези официални обеди и вечери преди мача още не бяха задължителни по протокол. Предложих на колегата да пием българско червено вино, защото е по-добро от френското. И той се изненада сериозно за първи път. Втори шок преживя, когато ме попита: "Г-н Михов, толкова ли сте богати, че можете да си позволите Версай?" Тогава генералният секретар Христо Йосифов помоли да отговори вместо мен: "Мосю Фаяр, не само че можем да си позволим да спим във Версай, но ви каним цялата федерация на наши разноски да дойдете да ни гледате на световното в Щатите."

- Как реагираха французите?

- Те мислеха, че ни дават обяд, за да ни изпратят по живо, по здраво. Обаче сметката им излезе солена (смее се). Ние и до днес пазим много добри приятелски отношения с Фурние Фаяр. С нашата победа в известен смисъл даже помогнахме на Франция да преструктурира работата във федерацията си и да подготви поколението играчи, станали световни и европейски шампиони.

- Много ли бяха оптимистите като вас, които очакваха победа на България?

- Реалистите винаги са повече от оптимистите. Като виждаха с какъв отбор разполага Франция и че се класира дори с равен мач, реалистите имаха всички основания да очакват България да не успее. Аз обаче съм от другата група - на непоправимите оптимисти. Затова поканих 67 журналисти и им покрихме на 90 процента разходите по пътуването. Казах им - елате с нас, защото очакваме нещо да се случи.

- Какво си спомняте от последните часове преди мача?

- Излизайки от Версай, управителят дойде да ми каже довиждане. Отвърнах му, че няма да му кажа довиждане, а вместо това му поръчвам да сложи осем маси с шампанско, защото ще се върнем след мача. Сигурно ме е помислил за луд. Но когато се прибрахме, ни чакаха масите с шампанското. Никой от отбора не знаеше, че съм поръчал да ни чакат готови маси. Даже Ромарио се изненада - той беше по това време в Париж за операция и дойде при Стоичков.

- Какво си спомняте от празненството?

- Най-силният ми спомен е едно телевизионно интервю, което Стоичков даде в 2 ч през нощта. Имам си го в архива, защото пазя такива ценни неща. Тогава за първи път чух футболист да говори за народа си, за държавата. За това как една малка България, в която някои хора ядат само хляб и кисело мляко, притежава сила да се мери със страни като Франция. Самият той е израснал в много бедно семейство и усетих в думите му цялата болка, примесена с гордост от това, че е българин. Тогава Ицо каза и един лаф в свой стил, че френските футболисти били петли, ама с кокоши глави.

- Победата на "Парк де Пренс" обаче взе и вашата глава като президент на футболния съюз.

- Подадох си оставката 5 дни преди заминаването за световното в Щатите, защото не бях съгласен с разпределението на премията за класирането и това не е тайна. Бях включил в ръководството на футболния съюз представители на най-мощните банкови институции и фирми. Когато бихме Франция, част от тези банкери обещаха по 50 000 долара на играч, без това решение да е гласувано. Така стана невъзможно да се разпределят парите, които бяха към 1,4 милиона долара за класирането. За предишните мачове премията беше между 3000 и 5000 долара на победа. Ако някой е играл във всички тях, щеше да вземе 24-25 хиляди - драстично по-малко от един футболист, който е бил само на "Парк де Пренс". А без точките от предишните двубои нямаше да се класираме. Исках да направя така, че който е работил най-много, да получи най-много. Не срещнах разбиране, дори напротив. Затова си подадох оставката.

- И какво се случи?

- Тогава ме извикаха в парламента на 2 юни през нощта. Всички политически сили застанаха зад мен без изключение. Президентът Желев каза - не ти приемам оставката, тръгваш с отбора. Отвърнах, че вече съм решил и че без мен отборът ще се класира поне за четвъртфинал. Това го има записано черно на бяло в протоколите на парламента. Времето показва, че съм бил прав. А имаше хора, които се съмняваха дали изобщо отборът ще успее да постигне целта си в Щатите, която беше да спечели първа победа за България на световно.

- Ще доживеем ли скоро нов "Парк де Пренс"?

- Иска ми се да кажа "дано, дано", но ще ви кажа - "надали". Вече не съм такъв голям оптимист, като гледам какъв манталитет се е настанил в българския футбол, колко комплексарство, завист и фалш има. Много хора се занимават с това, което не разбират и не им е работата. Други си мислят, че като имат пари, имат всичко. Бъркат. Аз имам нещо повече от пари. Имам приятели.