- Маркиньо, може ли да преспя у вас?

Каземиро е на 5 години и вече знае, че приятелите могат да му бъдат от ползва. Най-малко могат да му намерят подслон през нощта. Майката на Карлос няма да има нищо против. Той е най-голям и трябва сам да намери къде да преспи; вторият син тя ще изпрати при лелята, третият при бабата, а самата тя, ако ѝ провърви, ще намери свободно легло в някой приют. Ако няма късмет, отново ще трябва да спи в ъгъла под някоя покрита порта, надявайки се, че пияните компании няма да я забележат…

Маркиньо, мръсно хлапе с бързи очи, няма нищо против. Двамата с Карлос тръгват към фавелата, внимателно заобикаляйки шумните булеварди: там е пълно с уважавани господа, които не обичат погледите на крадливите дрипльовци. Впрочем, Карлос и самият Маркиньо са почти аристократи: те живеят между четири парчета шперплат, който тук, във фавелите, се наричат дом.

- Един ден ще играя за Реал, - казва Маркиньо, оглеждайки миниатюрната стаичка, в която са се натъпкали седем души.

Каземиро мълчи. На него не му е до мечти. Трябва да поспи и събере сили, за да може да играе добре в утрешния мач. Може би някой скаут ще дойде да гледа и тогава пред него ще се появи шанс един ден да се махне оттук и да отиде – най-малкото в първенството на щата. И – това е важно! – да отиде до Силва; него не го е молил за подслон близо от месец. Ако той му откаже – Карлос ще остане на улицата с майка си.

Утре те ще излязат на терена и Маркиньо, най-добрият му приятел, ще се опита да попадне в един отбор с Каземиро. Той е бърз и техничен, но не му харесва да играе срещу Карлос, На никой не му харесва. Каземиро се стреми да спечели всяко единоборство. Той е най-силният в отбора и да се бориш с него е все едно да се блъскаш в стената. Каземиро играе твърдо и срещу своите, и срещу чуждите: в края на краищата, животът и към него изобщо не е бил снизходителен.

- Това е раят!

Каземиро е на 11 години и току-що е приет в академията на Сао Пауло. Когато предложили на Карлос стая в интерната, той не повярвал веднага. Сега стои пред отворената врата и оглежда това, което му се е струвало невъзможно: собствена стая. 

„Намерих постоянно място за спане. Бяха ми дали стая с телевизор, климатик и музика; хранеха ме. Това ми се струваше невероятно.”

Но това е истина и Каземиро най-накрая може да се съсредоточи върху футбола. Само към храненето така и не свиква: често продължава да готви на себе си и на братята си. Клубът му отпуска стипендия – но защо са му пари, след като има храна и легло? Каземиро я дава на майка си, а за себе си оставя дребни, колкото да има за любимия си млечен шейк.

Животът му започва да се подрежда, но Каземиро не забравя как е постигнал това. Съдбата не му е правила отстъпки и сам той няма жал към никого. В Сао Пауло също няма никой по-силен и твърд от него. Връстниците му се стараят да попаднат в един отбор с него и се радват, когато излизат заедно срещу съперниците в града или първенството на щата.

Противниците падат на терена след всеки сблъсък с Каземиро. Карлос бързо печели обичта на фенове и съотборници, които винаги имат по-особено и топло отношения към такива сърцати, талантливи, но и трудни момчета. Но треньорите виждат друго: добра техника и досадни хоризонтални пасове. На 14 той вече е известен: от Европа идват скаути, които искат да го гледат.

„Видях го в Сао Пауло. Струваше ми се, че някой с две-три годни по-голям футболист играе срещу децата. Той им беше връстник, но притежаваше нещо много по-голямо… Във всеки мач Каземиро владееше центъра на терена. Неговата физика беше великолепна, но освен това той бе и по бразилски техничен”, - казва легендарният Казираги, който след края на кариерата си започва да работи като скаут…

Каземиро става на 16 и скаутите забравят за него. Казираги се предава последен. Играта на Карлос е загубила точност, ударите му целят краката на съперниците, а не топката, той е станал по-бавен и често изпуска съперниците си. Някои подозират, че момчето е било надценено. Таксиметровите шофьори – а в Бразилия те знаят всичко за футболистите, - казват, че играта му е потънала в нощния живот на големия град.

През вечер Каземиро се напива и с мъка идва на тренировки, влачейки си краката. Той засипва с ругани треньорите, които си позволяват да му направят забележка за поведението и с кисела физиономия излиза на терена. Там вече съперниците и съдиите разбират какво точно мисли Карлос за тях и техните роднини, особено за майките и сестрите им. Той получава жълт картон във всеки мач и треньорът му винаги го вади: възпитава го.

Карлос получава своя прякор Каземиро – съчетание от името му и думата marrento „арогантен”. Каземиро се кара с всички – приятели, съперници, треньори, - а след това се оплаква на журналистите. Вбесява се от това, че Лукас Моура е смятан за най-голямата звезда на академията. Карлос е постигнал всичко, за което е мечтал: измъкнал се е от мизерията, купил е къща на майка си и сега не може да си намери място под слънцето…

Каземиро е на 19 и светът може би вече е малко по-благосклонен към него. Треньорите са подредили хаоса в главата му и той вижда новата си цел. Утре заминава за Судамерикана U20; по крилата на този отбор блестят Неймар и Лукас Моура, но с капитанската лента е Каземиро. Той измъква важния мач с Еквадор, запазвайки шансовете за титлата и вдъхновените бразилци разпиляват Уругвай на финала.

Каземиро е спокоен. Карлос е преборил егоцентризма си, разбрал, че той няма да го изведе до мечтаната кариера. Неговият успех е нестабилен като къщата на майка му. Той работи здраво над себе си и става много силен и точен. В офисите на Сао Пауло идват представители на Реал, но обещават само място в дублиращия отбор – Кастилия. За Карлос няма значение, че е капитан на „трицветните” и има повече от 100 мача в първенството на Бразилия. Това е мечтата на приятелите му от детинство и тя трябва да се постигне…

Анчелоти, виждайки Каземиро, издава присъдата си: 16 години са го използвали неправилно. Карлос заиграва като опорен полузащитник и бързо навлиза в ролята си, но титулярните места в „галактикос” са малко. Каземиро е даден под наем на Порто, а там треньорът Лопетеги гради отбора си около него.

Карлос в движение се превръща в лидер на „драконите”. Наричат го най- добрият халфбек в Португалия. В Мадрид пристига Бенитес, който заявява на Перес: „В Реал има само едно слабо място. – Какво? – пита Флорентино, а отговорът е: „Каземиро играе за Порто”.

Бразилецът се връща в Мадрид. Той вече е милионер и може да издържа семейството си. За Коледа братята му изпраща картичка, в която пише „Благодарим, тате!”. В Реал той също е най-силен, но това не е достатъчно. Каземиро работи над подаването и избора на позиция, а на журналистите казва, че треньорът винаги е прав. Зидан забелязва напредъка на Карлос и го прави титуляр.

Той е на 25 и отново постига поставените цели. Каземиро вече се е погрижил за семейството и за себе си. Сега той се грижи за Реал. С две крачки той променя играта на най-силния отбор в света, внасяйки в нея баланс и ред. Той пресира топката по-добре от всеки друг в Испания, а когато започнат проблемите излиза напред за да шутира, с което връща „белите” в играта.

Реал се класира за финала на Шампионската лига, а в един от онези моменти Каземиро трябва да спре Пянич. Следва класически за него здрав дуел, от който босненският плеймейкърът на Юве занемява от болка. Карлос просто се усмихва: животът не е бил снизходителен към него, и той не е такъв към съперниците си…

Андрей Клещенок, sports.ru, превод: offnews