Когато говорим за Реал (Мадрид) трябва да се отнасяме с полагащото се уважение към 9 кратният шампион на Европа, защото най-титулуваният отбор в света го заслужава, за това, което е бил преди години, за това, което се очаква да стане и сега.

Вероятно гледалите двубоя между Байерн Мюнхен и Реал (Мадрид) са усещали как клепачите им се затварят по време на „интересният сблъсък”. Истината е че трябва много да обичаш някои от двата отбора, за да простиш скуката предложена от тях по време на мача в чест на Кайзера Франц Бекенбауер.

Е, аз не изпитвам симпатии към никои от изброените отбори, за това ще кажа само една нещо – скука Моу, скука.

Звездният Реал (Мадрид) и германският властелин Байерн Мюнхен ни предложиха изключително постна продукция. Моуриньо е цар на отегчаването на футболните зрители по TV екраните. Прави го от години, май и ще продължи и да го прави.

Тази среща по-скоро бе едно прелюдие към това, в което смята Специалният да превърне „белият балет”. Миналата година мадричани бяха най-резултатният отбор в Премиера. Успяха да вкарат цели 102 гола, с 4 повече от вечният съперник Барселона. Играха повече от атрактивен футбол, побеждаваха наред, но Барса беше малко по-добра в мачовете си.

Истината е че в Испания по принцип се държи на красивия футбол, на футбола със задържане на топката, мачкане на съперника в наказателното поле, на създаването на поне 20-30 чисти положения през мача. Това е манталитетът на Испанската Примиера Дивисион.

Специалния бе извикан като на „пожар”, защото сякаш стана традиция испанският колос да остава в края на сезона с празни ръце, въпреки че миналият век, „ръцете” на Реал (Мадрид) бяха повече от пълни.

Той е създаден за „мокрите поръчки на милиардерите”. И досега си изпълнява съвестно задълженията. Не се поколеба да се премести на „Сантяго Бернабеу”, въпреки златният требъл с „неговият Интер”, както и не се поколеба да отиде на „Стамфорд Бридж” през 2004 година, въпреки че беше европейски клубен шампион с отбора на Порто.

Жозе се премести в столицата на Испания с една задача – спечелването на Европейска слава (не че на отбора – рекордьор по титли в най-престижният клубен футболен турнир му е нужна слава на европейската сцена) и с детронацията на Барселона от трона на Испания, където вече две години тя стои непоклатима.

Дали ще се справи, предстои да разберем. Интересното обаче е че въпреки, че в Испания се практикува нападателен футбол Моуриньо едва ли това го топли кои знае колко. Той както и хората в Мадрид се интересуват от трофеите. Трудно е обаче човек да си представи отбор с толкова много офанзивна мощ изведнъж да заиграе катеначо. Но когато начело е Специалния това лесно може да се уреди.

По-скоро си мисля, че отборът на Моу няма да мачка, както мачкаше наред през миналият сезон, а ще заиграе мъдър, насочен към ефективност футбол, пестелив, но ефективен, което в случая е най-важното. А такъв футбол в ръцете на Жозе се превръща в успешен, защото без съмнение португалският спец умее да изстисква максималното от своите футболисти и да го „ползва” на „дози”, достатъчно силни, за да повалят гиганти като Челси и Барселона, дръзнали да се изпречат на пътят на Специалният към неговият нов дом.

Само каква приказка изживя Моу през последният сезон. Мина като фурия през Лондон, след това превзе и Ноу Камп, въпреки че падна на споменатия стадион, загубата с 0-1 се оказа достатъчна на Моу и компания да продължат напред. И най-накрая акостира на Сантяго Бернабеу, побеждавайки там Байерн Мюнхен, с който игра отново преди няколко дни.

Не само обаче продукцията на Белия балет бе скучна, Мюнхен не им отстъпи в този план. Този мач бе в чест на Франц Бекенбауер, но можем да кажем, че той едва ли е останал доволен от видяното на терена. И тук идва момента да кажа колко е важно да имаш Моу на пейката.

След последния съдийски сигнал нещата трябваше да се решат след изпълнението на единадесет метрови наказателни удари. Това е този елемент от играта, в които индивидуалните качества на играчите не вършат работа, тук играе психиката на човека, а Реал (Мадрид) не пропусна и една дузпа, ето какъв голям вдъхновител е Моу. Роден победител, който със сигурност ще предаде това качество на белият балет, а той определено се нуждае от такъв.

Специалния заприлича на някаква „цветарка” или по-точно „футболен номад”. Треньор, който по-често си сменя отборите, отколкото чаршафите в къщи. Но това е наложително за човек като него. Той не може да работи на едно място много дълго време, той е деен, отказа да води национален отбор, защото по неговите думи „това е професия за мързеливите мениджъри”, а той не е такъв.

Може и противниковите отбори да го ненавиждат, на съдиите да им е писнало да го слушат как хленчи, но трябва да го търпят за благото на футбола. Жозе Марио дош Сантош Моуриньо Фелиш е специален. Не затова, че приказва много, а защотот е може би единственият, които не приказва празни приказки.

Успя да си отвоюва челно място в Английският футболен фолклор, със спечеленият требъл миналата година с Интер няма как и в Италианският да не се нарежда в първите места. А за Реал (Мадрид) остава да гледа как най-магнетичната личност в световният футбол ще ги превърне в футболният колос на Европа.

В „скуките” на Моу има нещо красиво. Да, определено това не е качеството на играта, показвана от неговите отбори, но със сигурност са резултатите, защото със същите тези „скуки” е успял за кратката си треньорска кариера да спечели 17 големи трофеи. С това, което притежава Специалния, със сигурност ще успее да превърне Реал (Мадрид) в печеливша машина.

Най-накрая Перес ще бъде доволен от треньор на Белия балет. Жозе има цялото време на света да счупи прокобата на „осмина Реал”, да свали Барса от трона и да си намери нов отбор. Защото „скучният Реал” ще се превърне в поредният „нов дом” на португалеца, а Бернабеу в негова крепост.