Ставаме свидетели на нещо не много лицеприятно през последните години. Виждаме футболисти готови в името на собственото благо и по-конкретно финасовата си облага, да са склонни на какви ли не предателства на всякакви морални ценности. Един от първите случай на "дезертьорство" бе изпълнен от Емануел Адебайор. Човекът, сочен за наследника на Тиери Анри в Арсенал, бе една от култовите личности всяваща страх у противниковите защитници, когато се изправяха срещу артилеристите. Тогоанецът бе на крачка от това да се превърне в следващото поколение супер нападател на топчиите, но алчността го накара да преосмисли бъдещето си. Истина е, че всеки човек на тази земя се стреми първо да бъде щастлив и второ да успее в професионален план, като атестат за това са високите приходи в даден момент от кариерата. От една страна е добре човек да има амбиция да се развива, но когато в рамките на 2 или 3 години се направи скок от заплата 30 000 - 40 000 паунда седмично до 120 000, а месеци след това да искаш възнаграждение в размер на 150 000 паунда, си е направо лакомия. Това са колосални цифри не само във време на криза. Цялото човечество се намира в труден период и има непрекъснато се увеличават хората, които нямат средствата да изхранват семействата си. Не разбирайте погрешно разсъжденията ми. Футболистите от това ниво заслужават високото си възнаграждение, но е някак аморално да апелираш за по-високи заплати, при положение, че биват инвестирани в глезотии, като колекционирането на десетки мултимионни автомобили събиращи прах в гаражите и пилеенето на пари за замъци и вили, в който едва ли би се стъпило повече от 2-3 пъти годишни. Футболът до сега никога не се е сблъсквал с подобен проблем. И познайте от къде идва? От мястото отговорно за най-лошата част за съвременната история на света, а именно Близкият исток. Идва петролният магнат, разтваря бездънната кесия и предлага на хората да им купи щастие и радост. Може би прекалих с анализите за глобалното състояние на света, но наистина проблемът е далеч по-комплексен от един или двама полакомили се състезатели. Ако трябва да се върнем на темата с Адебайор, ще добавя, че той е един от мнозината създали своят образ изцяло въз основа на финансовата облага. Той е по-скоро един добър бизнесмен, който е винаги с този, който дава парите. Ако Емануел искаше да печели трофей и виждаше, че това няма как да стане с Арсенал, той трябваше да излезе мъжки и да каже, че амбицията му е далеч над това да бъде просто един добър нападател и да приеме офертата на италианския гранд Милан. А не да постъпва по най-некоректния начин и да поставя ултиматум на ръководството, едва ли не: "дайте парите в куфарчето или ще застрелям всички". Смятам, че за Адебайор може да се изпише много повече, но да отделим внимание и на по-пресните случаи. Уейн Руни. Един от кумирите на 21 век. Той бе еталон за мъжка и спортсменска игра. Играеше във всеки мач сякаш е за последно и беше готов с цената на всичко да издигне футбола в Англия и Манчестър Юнайтед на ново ниво. Но тъкмо когато той срещна единствено подкрепа от феновете на Юнайтед след злополучното представяне на световното реши, че вече няма нужда от тяхната любов и е време да се говори за пари. Мнозина биха си казали, че половин милион английски лири месечно е заплата, за която мнозина от колегите му биха завидяли. Но не! Руни сметна, че това е прекалено малко за головете, които отбеляза през миналия сезон и заслужава да получава близо 50% по-високо възнаграждение за изминалите му успехи. И възникна въпросът: "Как да получа такава заплата?" И отговър е ясен. Като заплашиш ръководството, че искаш да приемеш офертата на Реал Мадрид. И тук дойде наистина страшният момент. Сър Алекс Фъргюсън за пръв път през цялата си кариера бе склонен да приеме исканията на свой футболист. Историята помни не един и два случая в които Съра е имал най-важната и тежка дума по отношение на исканията на футболистите, но пиедесталът на шотландския специалист бе мощно разклатен от една от звездите му, която може би е съизмерима само с тази на Бекъм и още неколцина. Мнозина заемат страна на футболиста, като казват: "Миналата година не заслужаваше ли тези пари?". Аз бих отговорил, че един сезон може да ти донесе славата, но не и да ти гарантира бъдещето. Едно феноменално постижение може да те постави завинаги в хрониките на даден отбор, но за да циментираш това си звание, е нужно да покажеш пристойно поведение на една истинска звезда. Уейн Руни не е Гигс, нито пък Скоулс. Манталитетът на истинската звезда не се измерва в това как успява да показва магията си на терена, а по това как успява да запише името си във вестници. Дали ще те наричат "Принца на Рим" или живата легенда, а защо не и "Летящия холандец". Руни бе на прага да се превърне в един от най-великите футболисти, които Англия е създавала, но с една малка грешка, той пожертва завинаги любовта на феновете на Юнайтед, което ще рече почти 1/5 от футболните фенове на острова. Остава един важен въпрос. Какъв е планът на Фърги? Ще възвърне ли играта на Руни до края на сезона или просто искаше с новия контракт да осигури солидна сума за евентуален бъдещ трансфер на звездата най-вероятно в посока Реал Мадрид? Най-скорошното смущавашо събитие на Албиона бе трансферът на Фернандо Торес в Челси по най-скандалния възможен начин. Никой не може да видни Челси, че търси промяна в атаката и я търси незабавно. Никой дори не може да обвини ръководството на Ливърпул, че се съгласи да се раздели с една от звездите си за неимоверно висока сума. Единственият виновник за развилата се сага около Торес е самият състезател. Но на него не му е чужда подобна промяна. Когато премина в състава на "Мърсисайдци" от отбора на Атлетико Мадрид, той направи тази промяна с цел да се състезава за отличия и да получава заплата, за която не може и да мечтае в Мадрид. Тогава просто разликата бе, че той се раздели с добро с феновете. Всички може би помним как Ел Ниньо се биеше в гърдите след почти всеки гол отбелязан с екипа на червените от Ливърпул, но това е било просто една изкуствена любов, любов за пред медиите. Явно тази демонстрация на 'лоялност' е била като параван за амбициите на Торес. Истина е, че все пак предложи услугите си първо на Ливърпул, но на каква цена? Вижда, че колегите му Руни, Тевес и Роналдо взимат заплати, пред които неговата е като за посредствен играч и това явно не му харесва. Ситуацията във варианта, в който достигна до феновете бе следната: Челси търси спешно голмайстор. Торес иска увеличение на заплатата подкрепено със заплаха от напускане. Неучастието в евротурнирите е като удар по самочувствието на футболист от класата на Торес. И в крайна сметка какво се случва: Абрамович се решава да отвори кесията. Ливърпул си набавя ресурсите за футболсти от нивото на Суарес и Керъл. И Торес се сбогува по най-вулгарния начин с феновете от Коп. "Пристигнах в по-голям отбор, който се бори за всички турнири!" Това е цитат от изказване на Хлапето. Кой исторически факт го накара да мисли, че Челси е по-голям клуб от Ливърпул?! Уважавам много отбора на Челси, но да кажеш, че червените от града на Бийтълс са клуб под нивото на сините от Станфорд Бридж, е направо смехотворно. Истина е, че кризата в отбора на Крал Кени е дълбока, но за това е отговорен и самият Торес. Неговата незаинтересованост за игра през близките месеци бе под всякаква критика. Вкара няколко гола, за да не излезе от голмайсторските хроники и до там. Най-силният период през настоящата година дойде именно когато Торес не бе в състава. Горните съждения ме навеждат на мисълта, че подобен трансфер бе просто въпрос на време. Неуважението на испанеца ще бъде като нарицателно за един неспортсмен. Нещото на което в Англия толкова държат. Феновете на Коп съм убеден, че когато и да го видят на Анфийл ще му отдават заслужената доза освирквания. Като цяло забелязвам една тенденция в съвремения футбол. Навлизат все повече и повече бизнесмени, които знаят как да се възползват от лакомото човешко око и да остават на все по-заден план истинските джентълмени и спортсмени. След 10-20 години хората от моето поколение ще си спомнят с умиление след поредния трансфер на стойност 260 млн. евро, как някога е имало футболисти, които са отдавали цялата си любов на своя клуб и са плакали заедно с феновете след загуба, и са скачали без всякакви задръжки в трибуните, за да отпразнуват гол или спечелена титла. Ще стават мит вече легенди като Малдини, Джерард, Дел Пиеро, Тери и Гигс. Завършвам темата с думите - това ли ни очаква през идните години?