Челси на на европейския връх. Франк Лампард, Дидие Дрогба, Джон Тери и Петер Чех с мечтаната купа, тичащи и крещящи като обезумели.

Кой би повярвал, че това ще стане след загубата с 1:3 от Наполи. Не много хора. Две седмици след онзи мач, Андре Вилаш-Боаш бе уволнен и на негово място дойде вездесъщият Роберто Ди Матео.

Ах този Ди Матео... Толкова подценяван, толкова разочароващ избор на "Абрама" за треньор. Големите скептици дори прогнозираха още по-голям крах с Роби начело. Но той доказа, че сърцето му бие в синьо и желае тази купа не по-малко от играчите.

С играта, която показваше грандът от Лондон никой не можеше дори да си помисли, че тимът ще спечели тази бленувана купа. Досега все нещо не достигаше и то на формации на "сините", които са били в пъти по-добри от сегашната. Тази година обаче бе годината на Челси, в това няма спор. Съдбата си го върна с лихвите на синия отбор, всичко се случи обратно на това, което се случи през 2008 и 2009.

Първи изпусна дузпа Хуан Мата, след това немците изпуснаха две и Челси отново получи шанс да спечели купата. Този път шансът бе реализиран.

На полуфиналите срещу Барселона и трите гола на Челси дойдоха в добавените времена, случайно, нали?

Срещу Байерн когато Дрогба изравни просто стана ясно, че Челси ще вземе трофея. В този мач видях Петер Чех, единствената слабост, на когото са дузпите, да хване 6 пъти ъглите на дузпите, успявайки да извади 3 от тях. Видях Дрогба, с всичките си 34 години, да бяга 120 минути като младо момче, жадуващо за футбол. Видях Франк Лампард, отписван от мнозина още през миналата година, да докосва топката винаги правилно и да не бърка подаване. Видях Ашли Коул, Гари Кейхил, Саломон Калу ..

Всички те го заслужават, както го заслужаваме ние, феновете на Челси. Феновете, които толкова пъти сме плакали от мъка и нещастие, от драматични отпадания и болезнени загуби. Доживяхме, доживяхме да видим Челси с тази мечтана купа.

Никога няма да забравя този миг, аз и още милиони фенове на ЧЕЛСИ.