Животът, както и футболът, са като екипа на Локомотив (Пловдив). Дълга поредица от черни и бели райета. Едното свършва и започва неговата противоположност.

Преди гостуването ни на Уелс през есента на 2010 г. феновете на националния отбор по футбол се бяха примирили, че европейското догодина ще вдигне не толкова градуса на емоциите им, колкото продажбите на бира и цветните телевизори у нас. Една безпроблемна победа в Кардиф обаче бе достатъчна да припомни на всички крилатата фраза - "Продължаваме да мечтаем."

Разбира се, тогава не бяхме победили Испания, Холандия или Италия, а и в групата сме все още на некласиращото ни четвърто място (с равни точки с третия Швейцария), но мечтите започнаха и сега всички се надяваме да ударим "кръстоносците" и да погледнем по-смело към еврофиналите в Полша и Украйна.

Знайно е, че в България най-постоянни са временните неща, а пък родните ни "лъвове" са абсолютно непредвидими. При това във възможно най-негативния смисъл. В един мач те могат да скрият шапката на противника си (както стана в Кардиф), а в друг да се изпокрият на терена (като в София срещу Черна гора).

Националите са като онези кутии с бонбони, за които говори легендарният герой Форест Гъмп, визирайки какво ни поднася животът - разопаковаш кутията и вътре могат да ти се паднат или много вкусни, или много стари и много пияни вишни.

При националите мачът започва, а ти никога не знаеш какво ще стане на терена, какво ще им щукне на момчетата. От 1996 насам ние нямаме два последователно добре изиграни мача.

През последните няколко световни и европейски квалификационни цикъла се наслушахме на заучени фрази от страна на родните ни национали, а една от най-често повтаряната бе - "За нас най-важни са трите точки". Ами, то това клише, драги футболисти, е абсолютно невярно.

В смисъл, за вас трите точки са най-важни, но за хората по трибуните не са. Те дават пари, за да гледат мач. Трите точки, класирането или самата игра? Футболистите или треньорът? "Момчетата на Херо, на Стойчо, на Марков, Стоичков, Стоилов, Матеус".

Но тези момчета не са на Херо, Марков или на следващия. Те са на България, на всички нас и затова претенциите ни към тях трябва да са още по-високи, а не само за "трите точки" и за един що годе добре изигран мач (този в Кардиф).

Тревогата на Матеус преди срещата с Швейцария освен за играта и "трите точки", ще е и за публиката. Няма да е приятно, ако "Васил Левски" остане наполовина празен. Националният отбор е на България, а не на който и да е било клуб.

Няма никакво значение дали треньор на тима е Стоичков, Стоилов или Матеус, хората, които са на стадиона, трябва да подкрепят отбора. Колкото повече национални трибагреници на трибуните, толкова по-добре. За съжаление простотията едва ли ще спре някога.

Има хора, които не идват да подкрепят България, а да провокират, да създават проблеми, да изливат злоба, да избиват комплекси. В крайна сметка тези индивиди излагат само себе си. Ние сме българи и трябва да се държим като патриоти.

Получава се точно обратното - обиждаме се на мачовете на националния отбор. Жалко за тези, които трупат самочувствие по такъв начин. Има и друг проблем. Самите футболисти също трябва да се държат като българи. Нещо, което те невинаги правят.

Така че България си има треньор, повечето от играчите го харесват, другите поне го уважават, а пък и очевидно му провървя. Да го оставим да си свърши работата, която някой друг беше почти развалил.

Георги Пешев, Gol.bg