Най-добрият български сумист за всички времена Калоян Махлянов - Котоошу е един от 22-та герои в книгата "Моделът на успеха", като състезателят споделя пред вестник "Стандарт" за дългия път до славата в Япония.

"Тренирал съм свободна борба, но там не трябва да си над 120 кг, бяха ми омръзнали диетите. Затова започнах със сумо в Националната спортна академия. Казаха ми да си ям колкото искам", започна Котоошу.

"Обаче сумото нямаше собствена зала и тренирахме в залата на борците върху мушама. Нямахме и истински препаски - омотавахме се с пожарникарски шлангове, защото материята е много близка."

"През 2002 година на турнир в Германия ме е гледал г-н Накамото. Той е бил фризьор в школата "Садогатакe" преди тридесетина години, след което заминава за Германия. И когато аматьорското сумо за първи път навлиза в Европа преди 15-20 години, започва да се състезава. Даже е ставал втори в Европа.Той ме видя и ме заведе в школата "Садогатакe", където треньор беше Котодзaкура."

"Мислех, че ще има всички условия, при които да се готвиш професионално - само ще ядеш, спиш, тренираш. Обаче съвсем друго беше... Ставаш в четири сутринта. Който е "най-нисш", трябва да става първи и да помага в кухнята. В четири и половина си на тренировка, измиташ дохиото и прислужваш на всички, които тренират от пет."

"И тренировките са до 10.30 - 11.00 ч. Като свършат, се започва поред от горе на долу. Най-висшестоящите влизат да се къпят, оправят им прическите, след това се хранят и примерно, ако "най-високият" започва да се храни в 11.30 ч., "най-нисшият" започва - в 14 ч. В началото ставах в четири и ядях за първи път в два следобед."

"Много трудно беше, защото трябва да тренираш, да миеш, да чистиш... Това, казармата, нищо не е. Просто си скапан не само от тренировки, но и от работа. Скучно е, но ако искаш да имаш "собствено време", за да правиш, каквото си искаш, трябва да станеш по-силен - секитoри, и по-бързо да се изкачиш в дивизията джурио, която е професионална."

"Тогава ставаш по-свободен, получаваш храна само за себе си, двама прислужници, заплата и гледаш - светът се променя. Разликата е от земята до небето. Това ми беше първата цел - колкото се може по-бързо да стигна джурио, защото дотогава няма нито заплата, нито нищо. Ти си никой", продължава Махлянов.

"Не можех да си казвам, че съм най-добрият, защото тренирах с тях и бях на много ниско ниво. Но винаги съм знаел, че съм дошъл да ставам професионалист, не да убивам време. Казвах си - тъй или иначе се тренира, тук съм, за да ги побеждавам. Те започват на 15-годишна възраст, а аз влязох на 19 - четири години бях закъснял."

"И за да наваксам, трябваше да тренирам много повече и по-усърдно от тях. Когато тренирах борба, тялото ми беше гъвкаво, но чак до шпагат не можех да стигна. А тук трябваше, защото двама държат и натискат. Аз все пак съм от добрия случай, защото тези, които не могат, като ги натиснат, мускули се късат и става лошо."

"Физическите натоварвания можеха да се преживеят все пак, докато езикът... Нито аз можех да кажа какво искам, нито те, като ми обясняват, можех да ги разбера. Нито телевизия да гледаш, нито радио да слушаш. Няма с кого да си кажеш дума. То няма как да се опише просто."

"И си мислиш как са родителите, приятелите в България, защо трябва да си тук, да се блъскаш... Обаче когато станах джурио, всичко ми се виждаше като сън. Почти нямам спомени от първата година и осем месеца, през които бях "нисш". Само лоши и повече не искам да се връщам към тях."

"Няма отчаяние! Това е най-лошото, което може да ти се случи. Колкото и да си отчаян, трябва да виждаш светлина напред. Иначе смятай, че си свършил. Никой не може да те спаси. На 24 май 2008 година станах първият европеец, спечелил Купата на Императора."

"Много се радвам, че го направих пред очите на баща ми. Дотогава имах няколко пъти възможността да спечеля, но винаги нещо се случваше и губех последните срещи. Изведнъж спечелих и просто така се отпуснах: "Най-после!" И видях баща ми със знамето на България."

"Имам контузия в дясното коляно, извади се. Един голям сумист ме натисна, не можах да се издърпам и той падна върху коляното ми. Когато се извади първия път, бях от 4-5 месеца в Япония и като ме гипсираха, се чудех дали ще мога да продължавам да се занимавам със спорт... После пак се изваждаше и така пет пъти."

"След операцията, казват, шест месеца не можеш да се занимаваш със спорт, трябва време за възстановяване. Направя ли операция, това означава, че приключвам със сумото завинаги."

"Когато го натоварвам повече, ме наболява, но гледам да го тренирам, за да може мускулите около коляното и връзките да се засилят и да го държат. Много е трудно, защото хем трябва да го пазиш от големи натоварвания, хем не можеш да не го натоварваш."

"Ние, българите, като личности, като умения, като каквото искаш, сме много силни. Но когато сме в група, сме нищо. Защото всеки гледа да прецака другия, да го дръпне надолу и да е при него, да не е отгоре. Вместо да се стреми да го настигне. Докато японците като единици не са кой знае какво, но като се съберат в група, са непобедими."

"Затова и като общество успяват във всичко. След Втората световна война нищо не са били, а стават втората икономика в света. И наскоро - земетресения, цунами... Обаче станалото - станало - те ще се оправят, защото всички помагат. Всички", завърши Котоошу.