Бившата номер едно Моника Селеш разкри интересни подробности, свързани с дейността й в академията Laureus и за живота си днес, за спомените, които я свързват с Париж и “Ролан Гарос”.

Въпрос: Моника, помниш ли първото си посещение в Париж?

Разбира се. Това беше през 1989г., когато за първи път пристигнах в Париж за участие в “Ролан Гарос”. Тогава бях още много малка и успях да стигна чак до полуфиналите. По този повод след това всички започнаха да ме сравняван с Мартина Навратилова и Крис Евърт. Беше невероятно – бях едва на 15 години и непрекъснато гледах тенис по телевизията, а внезапно аз самата се оказах на екрана. За първи път да стигна до полуфинал – това беше като в приказка. Баща ми беше неотлъчно до мен по това време и не спираше да ме подкрепя. Той ми каза, че всичко е наред, че всичко хубаво тепърва предстои. Този турнир за мен е особено специален.

Въпрос: Баща Ви, Карол, е също и първият Ви треньор. Как Ви вдъхновяваше? Следвате ли все още съветите му?

В действителност всеки ден следвам съветите му. Баща ми прекрасно знаеше какво е добро за мен и кариерата ми. Без него никога не бих станала това, което съм сега. Ако трябва да бъда честна и без майка си не бих успяла да постигна всичко, което имам в момента. Баща ми ми оказа сериозно влияние не само в тениса, но и като цяло в ежедневието ми. В себе си пазя много приятни спомени за него – това е особено усещане.

Въпрос: В навечерието на демонстративния мач в рамките на турнира в Париж Вие отново тренирахте на кортовете на “Ролан Гарос”. Какво почувствахте, когато излязохте на корта?

Винаги с радост идвам тук. Има такива места, в които се влюбваш от пръв поглед. За мен комплексът “Ролан Гарос” е едно от тях. Именно тук аз винаги съм показвала невероятна игра, с изключение на последния мач. Всъщност дори бях забравила за него. (2003г. Моника губи в първия кръг от рускинята Надежда Петрова с 4/6, 0/6). Харесвам всичко тук – стадионите, историята на турнира, факта, че един от кортовете носи името на моята любима тенисистка - Сюзан Ленглен.

Може би най-тежката ми загуба е тази от Аранча Санчес-Викарио на финала през 1998г. Беше ми много трудно да играя в този мач, защото две седмици преди старта на турнира баща ми почина. Този път ние сме тук, за да потренираме малко преди началото на демонстративния мач и беше много, много весело и приятно. Не съм ходила до централния корт, но бях близо до него.

Въпрос: Тази година се навършват 20 години от последната Ви победа на “Ролан Гарос”. Ще бъде символично ако Вие връчите трофея на победителя на турнира тази година...

Да, много ми се иска и много бих се радвала. Всичко обаче зависи от организаторите на турнира – дали ще ме поканят. На този етап ние не сме водили каквито и да  е разговори, така че не зная. Много ми се иска отново да се върна тук. Много пъти съм гледала церемонии по награждавания, в които трофея се връчва от известни шампиони в миналото.  За мен ще бъде огромна чест да връча голямата награда. Ако ме поканят, задължително ще дойда.

Въпрос: Учите френски език. Ще ми демонстрирате ли?

Аз отдавна вече не уча френски език. Не мога да говоря на този език. Последният път, когато произнесох думи на френски беше преди десет години, така че нямам с какво да ви зарадвам сега.

Въпрос: С какво се занимавате в момента?

Член съм на фондацията Laureus. Съвместно с Мартина Навратилова се занимаваме с благотворителност и социални дейности. Вярваме, че спортът може да промени живота на децата по всички краища на света. Не е важно с какъв вид спорт ще се занимават – тенис, футбол, баскетбол или каквото и да е друго. В някои страни подрастващите нямат възможност да спортуват тенис – няма площадки, а родителите им нямат възможност да финансират тренировъчния процес. Ние се опитваме да се срещаме с децата и да ги вдъхновяваме да не спират да се занимават със спорт. За мен това е възможност да върна своя дълг към тениса.

Въпрос: Ще се пробвате ли в бъдеще в треньорското поприще?

Не по този начин.Бих могла да дам съвет, ако играч се обърне към мен. Имам такива случаи, които не са малко, и винаги с радост се отзовавам и споделям опита си със спортисти. Но не искам да работя с някого непрекъснато. Винаги съм се доверявала на инстинктите си и знам, че от мен добър треньор няма да стане.