Интер вече не е симпатичен. Интер е мразен. Интер е новият Ювентус - най-подпираният тим в Серия А.

Това са внушенията, които се прокрадват в италианската преса откакто като основна последица от скандала с уредените мачове през 2006 г. на Апенините, многострадалният Интер на щедрия, но дотогава злополучен президент Масимо Морати, най-после се качи на върха на италианската футболна пирамида.

Не е вярно, че в историята остават само победителите. Пред победителите сляпо се прекланят само онези, които все нанякъде бързат (често пъти не е ясно точно накъде) и събират късчета условности оттук-оттам. Успехът (единствен) на хърватския тенисист Горан Иванишевич на "Уимбълдън" заедно със сълзите, изплакани в мига на изстрадания триумф, в известен смисъл е далеч по-ценен от серийните, произведени като на конвейер победи на непобедимите Сампрас и Федерер.

А във футбола историята помни великия тим на Унгария въпреки провала му на световното през 1958; помни трагедията на Бразилия, изпуснала през 1950 г. смятаната за сигурна титла на "Маракана"; помни блестящата Холандия, загубила два финала през 1974 и 1978; помни Франция на Платини, така и не успяла да стигне до световната титла, също като великолепната Бразилия на Сократес, Зико, Фалкао... И скромният Байер (Леверкузен), прекръстен находчиво на NEVERкузен, e заслужил мястото си във футболния фолклор не с успехи, а с шумни, болезнени провали.

Крайният резултат в спорта е важен, но важни са и обаянието, чарът, стилът, начинът, по който се вършат нещата. А излезем ли извън рамките на спорта - какъв е в крайна сметка крайният резултат на всеки живот, независимо от колко победи и триумфи е изтъкан... Трябва да има нещо отвъд крайния резултат, отвъд победите на всяка цена, отвъд привидните, мимолетни успехи.

Най-голямата победа във футбола и живота, вероятно е над самия себе си. И какъв по-голям успех от това да запазиш лицето си, да останеш верен на себе си с цената на много горчилка и подигравки в една напълно враждебна среда... Помня лудостта на Интер от сезон 2004/05. когато нерадзурите направиха 12 равенства в първите 15 кръга на Серия А.

В един мач срещу Сампдория губеха 0:2 до 88-ата мин... а в 94-ата бяха вече на другия полюс - 3:2! В основата на знаменития обрат беше често пъти незаинтересованият от случващото се на терена Рекоба, по прякор Китаеца (който по паспорт и произход - я виж ти! - всъщност е уругваец...). Това е много по-сладко от някакви си титли, спечелени служебно или под формата на монотонен победен марш в условията на почти тотална липса на реална конкуренция.

И все пак, Интер и днес е достоен за уважение. Защото когато във футбола съчетаем черно, синьо и Милано, някои неща остават неизменни. През януари 2006 кореспондентът на в. "Ел Паис" в Рим Енрик Гонсалес констатира, че Интер е клуб, луд по определение. Що се касае до настоящия сезон, не толкова отдавна изглеждаше, че титлата в Серия А е на сигурно място - във вътрешния джоб на сакото на нерадзурите.

Но дойдоха осминафиналите с Ливърпул в Шампионската лига и лудостта в черно и синьо изригна като позадрямал, но унищожителен вулкан. От първия двубой с Ливърпул досега Интер преживя доста неприятни моменти. А резултатът от всички тези емоционални премеждия, се видя в събота. Когато през второто полувреме на "Сан Сиро" срещу Юве излезе една напълно разбита команда.

Големите тимове в Италия очевидно са в период на големи промени. Интер обаче остава верен на изначалното си признание. Въпреки успехите напоследък клубът на Морати не е скъсал със своите корени, констатацията на испанския журналист отпреди 2 години остава актуална и днес. Интер - това е умопомрачение в черно и синьо.

Арам Потурлян, вестник "Стандарт", специално за gol.bg