Преди да си помислите каквото и да е, нека изясня – аз съм трето поколение левскар (разбирай Евроидиот). Да, точно така – Евроидиот. Преди си мислех – гафове стават, всичко се случва. Сега обаче съм сигурен – отборът ни е проклет да става за посмешище из Европа и да превръща анонимници в любимци и величия за българската футболна общественост.

По принцип един ден на Евроидиота (разбирай средностатистическия левскар) протича нормално. В общия случай той работи нещо, има семейство и приятели. Ежедневието е нормално – някъде от началото на октомври до август ние сме като всички останали хора у нас. Борим се с проблемите си и някак се справяме с тях.

Животът на Евроидиота е интересен през периода от началото на август до края на септември – именно тогава е кулминацията на евроидиотизма и тогава със звучен шамар ни се напомня кои сме, къде сме тръгнали и как изобщо няма да стигнем до там. В общия случай отборът ни е спечелил я шампионата, я някоя купа и с трепет насочваме поглед към урните, които ще ни изпратят поредния анонимник с когото да се борим в евротурнирите.

Съдбата ни обича – не можем да отречем и редовно попадаме на случайни отборчета, на които веднага слагаме печат: „Второ качество“ и потриваме доволно ръце, предвкусвайки знаменита победа за отбора ни. Тук вече започва ежедневие на Евроидиота, това за което се чака в продължение на 10 дълги месеца.

Сутрин ставаме и отиваме на работа. Там започват полемики относно новата селекция, слабия противник и уникалните шансове за попадане я групите на УЕФА, я в тези на Шампионската лига.

В обедната почивка ситуацията не се изменя коренно, като с течение на времето сами се убеждаваме как този път няма място и шанс за провал и някак задоволни довършваме работния ден с усмивка.

Вечер гледаме с наслада спортните емисии, откъдето лъха оптимизъм и увереност. Треньори, футболисти и какви ли не специалисти ни надъхват и убеждават, че сме с класи над противника.

Така ден след ден наближава сакралната дата, на която се очаква да променим съдбата си на Евроидиоти. Настроението е някак приповдигнато, ентусиазмът е впечатляващ. Стъпваме на стадиона, всичко е готово. Предвкусваме вълшебна футболна вечер. Мачът започва и .... след около 2 часа стадионът ехти: „Оставка, оставка“.

Прибираме се по домовете си, толкова тъжни, все едно ни се случва за пръв път. Това е обаче в общия случай – когато провалите идват през година две. Сега е различно – идват всеки сезон, а сега и два пъти. Колосите Тампере, БАТЕ и Жилина ни показаха ясно кои сме и къде ни е мястото.

Следващите няколко дни е тежко – мъката ни се мултиплицира от подмятанията и ироничните закачки на колеги и познати. Дори кучетата по улиците ни гледат някак лукаво и с презрение, сякаш много точно знаят кои сме ние. А вече и на последния левскар е ясно: Ние сме идиотите на Европа.

С времето злобните подмятания оредяват, постепенно спират. Ежедневието ни става нормално, мъката отива на заден план. И така чак до следващия август, когато отново с трепет следим топките в урната и изтегляме „мечтаният противник“.

Тук вече мисля, че съдбата не ни обича – тя просто си прави гавра с нас. Вдъхва ни надежда и след това ни срива. Идват мачовете, минават виковете „оставка“, а ние си оставаме Идиотите на Европа.

Наистина е доста жалко да си левскар. Особено през август и септември.

Андрей Любенов