Конец! Така свършваха на времето филмчетата за "Ну Погоди", така пише и под участието ни на поредната квалификационна кампания за голям футболен турнир. Тръгнахме с голямата кошница, а я напълнихме с голове и срам.

Нищо ново. Трябва само да погледнем статистиката и ще видим, че реално имаме 7 участия на Мондиал от общо 18 възможни. Сега се каним на Евро 2012, но там статистиката е смазваща - 2 участия от 11 възможни.

Когато все пак сме се класирали за финали на Световно, едва два пъти сме минавали груповата фаза, веднъж играем осминафинал (1986) и веднъж полуфинал (1994). Да не говорим че при всичките ни класирания, с изключение на легендарното американско лято, не сме постигали дори една победа в групите (б.а. - Мексико 86 стигаме до осминафинал след два равни и една загуба - 1:1 с Италия на откриването и 1:1 с Южна Корея).



И ако приемем, че като трети в групата се нареждаме до другите трети, то сред тях има имена с доста по-сериозни футболни постижения - Швеция, Чехия, Хърватия, Шотландия, Австрия и Турция.

Какво да кажат турците, които миналото лято играха полуфинал на Евро 2008 или пък хърватите, които достигнаха до четвъртфиналите и отпаднаха именно от южните ни съседи. Ами румънците, които ни смазаха именно в квалификациите за Европейското миналото лято, а сега завършиха пети! Северните ни съседи останаха дори зад Литва.

Разбира се, сравнението с другите освен да ни подейства утешително, реално няма кой знае каква стойност. Сигурно помните как в училище, когато ни пишеха слаба оценка или направихме нещо лошо, после пред родителското тяло се оправдавахме "Ама той и Иванчо има 3. Ама и той се би! Ама и той...". Тогава родителите ни отвръщаха: "Не ме интересуват другите, интересуваш ме ти!".

А ние, ние сме посредствени - статистиката го доказва, моментите резултати също. Това е най-трудно да си го признае човек - в която и да е фаза на живота. Най-страшно е да си посредствен, защото вместо щастие, чувстваш неудовлетвореност. Единственото хубаво е, че това не е нелечимо.

Защо сме посредствени?

Защото не развиваме талантливите си футболисти, които първо да изгряват в родните грандове, а после за много пари да преминават в западноевропейски грандове. Имаме всъщност, но можем да ги преброим на пръстите на ръката на стругар с 50-годишен стаж.

Защо не ги развиваме?

Защото няма къде и няма кой. Детско-юношеските школи в повечето клубове са на критично ниво, не отговорят дори на минимални хигиенични условия, какво остава за обучението там. А кой качествен треньор ще дойде да работи на място, където първо ще му плащат по-малко, второ в тоалетната на стадиона няма да има вода, не тоалетна хартия - вода!

Защо нямаме ДЮШ?

Защото бюджетът на БФС харчи точно толкова пари за ДЮШ, колкото за чиновниците си. Защото собствениците на клубовете не искат да инвестират в бази и скъпоплатени треньори, тъй като първите не са техни, а вторите не гарантират възвращаемост.

Защо собствениците не инвестират достатъчно?

Първата и основна причина - базата не е тяхна. Повечето стадиони са дадени за безвъзмездно ползване (Пример: Стадион "Георги Аспарухов"), но не дългосрочно, а с договори, които се подновяват на няколко години или пък са под наем (Пример: Стадион "Българска армия"). А днес никой не ходи да плеви и тори градината на съседа, от любов към спорта. Остава въпросът, защо държавата не дава базата на клубовете?

Тук е по-сложно. Закон за концесиите и правилник за прилагането му има, а защо няма ефект - причини има много. Липса на политическа воля, липса на воля дори от страна собствениците на клубовете и най-вече - този закон съвсем на гарантира със сигурност, че босовете ще придобият за дълги години базата..

Това сигурно звучи сложно и странно. Но си има логично обяснение:

В момента има Закон за концесиите, според който концедентът (община, държава) инициира процедура за отдаване на даден обект за концесия. Инициирането може да се случи и след молба на клубовете, така че отговорността при липса на такава процедура е и тяхна.

Когато бъде започната процедура, концедентът е длъжен да допусне за участие в надпреварата всички юридически лица, които отговорят на условията в Закона - тези които не могат са малко. Така съществува реалната възможност, собствениците на ЦСКА примерно да не успеят да вземат на концесия "Българска Армия", а това да го стори друг клуб (Пример: ПФК Левски АД), ако се е кандидатирал и е предложил по-добра оферта. Тогава ПФК ЦСКА АД ще трябва да плаща наем за стадиона в Борисовата градина на вечния съперник. Разбира се, точно този развой надали е вероятен, но при условия на състезателност никой клуб няма гаранция, че ще спечели концесията, освен ако не е единствен кандидат (Пример: Галя Топаловa и стадион "Локомотив" в Лаута).

Това е от теоретична гледна точка, от практическа се появяват още странични фактори, като например, че една голяма част от управляващите или хората работещи в държавната администрация мислят повече за комисионки, източване на някой лев - все неща, които отнемат твърде много време и усилия.

Решението на проблема? С нов закон за публично-частните партньорства (концесията е само един вид такова), който да дава възможност на клубовете да преговарят директно с концедента за дългосрочно ползване на дадена база или с политическа воля.

Ако властимащите нямат политическа воля, гражданите имат правото да ги притиснат. Ако държавната администрация няма воля да работи по сегашния закон, гражданите имат право да я притиснат. Под натиск не разбирайте обаче: писане по форуми, псуване пред телевизора или напускане на страната. Разбирайте организирано, гражданско движение - всякакви неправителствени организации, клубове по интереси и прочие.

Нека се върнем там, откъдето започнахме - Националния отбор. Каквото и да направим в момента от очевидните възможности: смяна на треньор, смяна на футболисти, специалист от чужбина - то няма да има дългосрочен ефект. Нов български треньор - кой? Смяна на футболисти - кои? Специалист от чужбина - ще има промяна за малко, а след него? Потоп.

Всичко казано важи с пълна сила и за клубовете ни, които гледат големите мачове в Шампионската лига заедно с феновете - по телевизията.

Честата смяна на треньори и футболисти е хвърляне на прах в очите. Трябва смяна на принципа на работа, трябва да се започне от дъното, а това е трудно, безумно трудно. За това трябват хора с ново съзнание, а не със стари перуки.

В заключение, ще попитам простичко? Виждате ли промяна? Да? Не? Тук-там? Когато разполагаш с население от 7,5 млн., с "тук-там" не се стига до финали на Световно. Стига се до трето място. За Мондиал трябва да!

А сега си казваме "Конец!".

*Конец - край (от руски)

Александър Македонски / Gol.bg
a.makedonski@gol.bg