Преди да излея всичко хубаво и лошо, искам да започна с благодарност.

За десетките моменти, когато си ни изправял на крака по трибуните на "Васил Левски", заради красотата, която влагаше в играта и заради големия ти спортен принос извън терена, благодарим ти Бербо!

А сега по същество.

Преди малко повече от година и половина в Пресклуб "България" всички родни медии се събраха, за да приветстват тържествено Димитър Бербатов. Капитанът на националния ни отбор по футбол бе новата звезда на европейския клубен шампион Манчестър Юнайтед.

В залата миришеше на емоция от вече прашното златно време на Христо Стоичков и Краси Балъков. Тогава всички бяхме оптимисти, усмихнати, задавахме въпроси и с радост очаквахме отговорите, защото много рядко във футболната ни история, можем да се насладим на подобна чест, на подобен извор за патриотична гордост, на откровена човешка радост от успеха на един честен мъж.

Днес атмосферата бе тягостна, залата отново бе претъпкана, може би дори повече от преди. Във въпросите обаче имаше ярост, разочарование, на моменти дори злоба. Цялата положителна емоция се бе изпарила.

Защо?

След 77 мача и 48 гола, най-резултатният български футболист с националната фланелка, капитан на "лъвовете" и футболист в разцвета на силите си, напусна отбора.

Първата ми реакция е на разочарование от решението на Бербатов. Като човек, който добре познава силните и слабите страни на "трикольорите", аз знам, че той, Стилиян и Мартин са манна небесна. Няма по-класни футболисти от тях в момента, няма. След време може би ще има, но сега точно няма.

Още повече, Бербатов е капитан. Капитанът на потъващия кораб (какъвто е отборът ни в последните години) го напуска последен. От него се очаква рицарско поведение. Той носи огромна отговорност, защото с бялата фланелка не представлява просто себе си, а всички българи. Той няма право просто да си тръгне, не и докато не остане последен от екипажа. Той е задължен от морала да се бори до последно, да стисне зъби в бурята и дори и да не изведе кораба си до целта, да не го напуска и да помага на съотборниците си. Той е отговорен и две мнения не може да има, затова всички, които са разочаровани, имат право да бъдат.

Той е морално длъжен и да сподели потенциала си, когато няма друг с такива възможности. В противен случай националните отбори ще се обезсмислят.

Но...



Но заедно с разочарованието, всички трябва да се поставят на негово място. Както Бербатов сам каза: "Ходете в моите обувки, усетете напрежението."

Никога най-голямата ни футболна звезда не е отнасяла толкова критики. Никога капитан на националния ни отбор по футбол не е бил засипван с толкова помия, с толкова неоснователни и откровено изпълнени с омраза коментари, от хора, които тънат в собствената си душевна нищета. Да, той категорично няма манталитет за капитан, но това не го превръща в по-слаб футболист. Това не изтрива тези 48 гола от историята и безбройните му асистенции.

Бербатов не е стоманен. Той не е перде, всички знаят, че е емоционален, което във футбола се счита за негатив. Той е такъв. Той е най-техничният и мислещ български футболист от последната декада, но не е железен. Затова са и повечето му проблеми в Юнайтед.

При цялото това напрежение, всеки би се замислил, дали да не се откаже. Хората напускат работата си, местата откъдето носят прехрана за децата си, заради далеч по-дребни неща в офиса. Бербатов напусна един отбор, в който намираше твърде малко подкрепа от съотборниците си, а още по-малко от феновете. Та нали заради тях си троши краката по терена! С каква мотивация да пееш химна, когато от трибуните те гледат озлобени лица и те не те искат, те просто не те искат. При цялата безспорна морална отговорност, той лично за себе си има малко основания да продължава да търпи.

В момент на очевидна душевна болка днес, Бербо промълви: "Та вие сте ми сънародници, ако не вие, кой да ме подкрепя?" Е, неговите сънародници, в голямата си част само дебнат слаб момент, за да го посочат с пръст и да заявят: "Не става!". Колко от вас, бълващите омраза, се прибират у дома с такава тежест на плещите? А когато от едната страна на везната стои семейната ви отговорност, а от другата - моралната и неблагодарна отговорност, кое ще изберете?

Очевидно е, че Бербатов не е достатъчно корав, за да премине през бурята като капитан. В момента обаче той заслужава уважение, освен заради всичко, през което се опитва да премине с вдигната глава, също така и заради начина, по който се отказа. Той бе длъжен да се изправи лице в лице с хората и да се обясни. Не както го прави в блога си, а директно. Днес, той не изневери на себе си и запази тон на дипломатичност, дори и когато някои колеги подходиха с глупашка липса на уважение към труда му и личността му. А те не могат да стъпят и на малкия му пръст по принос за българския футбол, както на терена, така и извън него.

Ако за подобно действие може да има подходящ момент, то сега е такъв. В крайна сметка, той няма какво повече да даде на този отбор. Той няма да стане по-добър и съотборниците му, уви, няма да станат по-добри. Публиката няма да го обикне повече. Наистина е прав, че е по-добре сега, преди квалификационната кампания, когато Мъри ще има време да обмисли какво да прави, отколкото в средата на квалификациите.

А феновете ще усетят какво са загубили. Защото на цялата си оскъдица откъм качество, националът остана без най-голямата си звезда.

Затова, благодарим ти Бербо! Успех!

Александър Македонски, Gol.bg
a.makedonski@gol.bg