Четири дни и в тях сякаш има два живота, има преди и след, има свят, който изведнъж се обръща с главата надолу. Четири дни, от сряда (28 януари), която се превръща в мъка след екстаза, до събота (31 януари), която е глътка слава. Четири дни, за да осъзнаем, че Антонио Вергара е повече от 23-годишен, той е красивата младост, която е поела този полъх свеж въздух в лицето си и го носи с тази хитра усмивка, а може би и не, изражението на доброто момче от съседната врата, което те води сред звездите, където сега е и той: кой би го помислил?

Отне доста време, за да се привържем към таланта му, да се измъкне от резервната скамейка и от предпазливостта, която в рамките на пет месеца го изпрати на терена само за 27 минути (1 минута с Карабах и 9 минути с Бенфика в Шампионската лига; 1 минута в Реджо Емилия, 4 минути с Ювентус и 12 минути с Парма), но когато със Сасуоло беше неизбежно да се направи необходимите ротации, Антонио Конте удари леко с ноктите си, преряза връзките и реши: 62 минути срещу Сасуоло, а след това още 62 минути срещу Копенхаген, в нормални или дори много тъжни вечери, докато не откри, че под одеялото се крие едно малко бижу.

Вергара, който се промъкна между големите, е малко „скандален”. Човек, който има наглостта да се промъкне между Кайседо и Фофана, за да отвори отново мача с Челси, който след това Жоао Педро щеше да затвори. Във футбола обаче едно проблясване не е доказателство. Затова дойде и второто, около седемдесет часа по-късно, когато, плъзгайки се леко, но мощно между Понграчич и Брешанини, и пращайки топката в ъгъла срещу Фиорентина, той показа, че излиза на сцената. Вергара е тук и може да се бори (сега) заедно с Наполи, като титуляр в отбор, който трябваше да се бори с уникална и рядка криза, с гении, разпръснати по лазаретите, и мускули, натрупани навсякъде.

Вергара е онзи дяволче, който между линиите обича да дриблира по свой начин, с малко нахална дързост, с онези дълги чорапи, които са постмодерна мания. Вергара е внезаепен мост към бъдещето, инжекция от кураж и любезна дързост, сценичното представяне на безграничния кураж на този, който е избрал да остане, за да се учи между Де Бройне и Ангуиса, между Мактоминей и Лоботка, за да стане по-добър полузащитник, оставяйки зад себе си и без съжаления съблазнителните оферти на здравата и уважавана провинция.

Вергара е онова момче, което през юли миналата година поднови договора си до 2030 г., защото може би дори на Луната беше написано, че той би искал да остане в дома си, на кратко разстояние с кола от Фратаминоре де Рая: но вече са минали седем месеца и – най-вече – четири дни и скоро, без дори да си го кажат, Аурелио Де Лаурентис и Марио Джуфреди, мениджърът на футболиста, ще намерят начин да се срещнат и да продължат договора с леко увеличение, което означава да коригират заплатата от 400 хиляди евро и да подновят договора поне до 2031 г.