Жозе Моуриньо беше недоволен. Той чакаше този ден от седмици, от месеци, дори още от триумфалния финал на миналия сезон за "Челси". Той нямаше търпение да се завърне истинският футбол, футболът с победители и губещи, футболът с точка в началото и с точки накрая. За мениджъра на "Челси" е очевидно, че радостта се крие в очакването. Защото само час по-късно, каквото и удоволствие да е очаквал Моуриньо, то вече се беше изпарило. Той отново беше недоволен.

Той беше недоволен от рефера Майкъл Оливър за решението му да изгони Тибо Куртоа за това, че повали Бафетимби Гомис, нападателя на "Суонзи", докато пробиваше към вратата. Това струваше на "Челси" един играч, а след като французинът донесе на гостите заслужено изравняване от дузпата, и две изгубени точки в същия този миг. Той бе толкова недоволен, че наруши наложеното от самия него мълчание по тези въпроси, за да изрази надежда, че "хората ще разберат, че това не беше червен картон". "Челси" възнамерява да обжалва изгонването. Моуриньо обаче вярва твърдо, че дори няма нужда от това, защото червеният картон трябва да бъде отменен доброволно.

Но не беше само Оливър. Моуриньо бе недоволен от собствения си медицински екип за това, че влезе на терена да обгрижи Еден Азар в онези напрегнати последни минути, когато домакините, дори с 10 играчи, гонеха победата. "В момента, в който те стъпиха на терена, аз останах с 9 души" - каза той. Той показа явно своето неудоволствие край тъчлинията, като изрева яростно към тях, а след това на два пъти повтори, че "за да участваш в играта, ти трябва да разбираш играта".

Както всички мениджъри, португалецът черпи жизнени сили от футбола, от огромните залози в професионалната игра, но той също така черпи енергия и от заплахите и крясъците. Точно когато чувства, че е жертва на някаква злокобна конспирация, той показва най-доброто от себе си. Докато анализираше мача, той предположи, че вероятно ще прекара следващите няколко седмици да тренира с по 10 души, "защото, когато следващия път това стане", отборът му да бъде по-добре подготвен да се адаптира. Което е напълно разумно: много треньори използват подобни занимания "по сценарий". При Моуриньо обаче "следващия път, когато стане", виси във въздуха. Той знае или мисли, че знае, че ще има следващ път, защото всички са се обединили срещу него.

Точно това имаше предвид Моуриньо, когато пожела истинският спорт отново да започне. Не само екшъна, головете, шпагатите и потта, но и всички останали елементи: закачките, обидите и вендетите. Точно те вдъхновяват Моуриньо. Точно те му липсваха през ваканцията. Има, разбира се, и друго обяснение: Моуриньо може би наистина е бил недоволен. Но не обезателно от онези, към които насочи своя гняв - това изглежда прозрачна тактика за отклоняване на вниманието, а от своя отбор като цяло. В равенството срещу "Суонзи" и предишната загуба от "Арсенал" на "Къмюнити Шийлд", "Челси изигра вече 2 официални мача за сезона. И не спечелиха нито един от тях. Това не разтревожи Моуриньо. "Аз не правя драми от това - каза подчертано флегматично португалецът. - Аз не мисля, че играхме зле и в двата мача. "Арсенал" не беше по-добър от нас и "Суонзи" не беше по-добър от нас. Ако ме питате дали сме били идеални, тогава трябва да кажа, че не бяхме. Ако си перфектен, няма да пуснеш головете."

Дори в сегашната ера на задушаващото напрежение, както справедливо отбелязва Моуриньо, това изобщо не е криза. За отбора и мениджъра, които винаги са постигали успехи, като налагат умопомрачително темпо и предизвикват съперниците си да издържат на него, няма смисъл да претендира, че нещата са идеални. Иначе мачът на "Челси" бе много любопитен. В атака отборът изглеждаше свеж, с нова енергия след повече сърцатия, отколкото зрелищен, марш към титлата през втората част на миналия сезон.

И двата им гола - фаул на Оскар, който влезе директно, и центриране на Уилиян, отклонено в мрежата от Федерико Фернандес, се дължаха повече на добрия късмет, но "Челси" напълно си го заслужи. Отборът се втурна в атака с елегантна решителност, както и миналия сезон по това време. Само че отзад историята е съвсем различна: съмнения и несигурност, слабости, които безмилостно бяха наказани от смелия отбор на Гари Монк. Който първо изравни чрез Андре Аю с впечатляваща техника, а после, след като Куртоа си замина, чрез Гомис. "Суонзи" блестеше. Те дори можеха да спечелят накрая, ако не беше упоритата съпротива на домакините. Но "Челси", в това няма съмнение, не изглеждаше като "Челси". Същото не може да се каже за неговия мениджър, обхванат от своето щастливо недоволство.

Рори Смит, "Таймс"