Силно е изкушението да се поддадем на това, което германският треньор на Ливърпул Юрген Клоп би нарекъл schadenfreude, тази тенденция да се радваме на страданието на ближния, тенденция, заложена във всички нас. Способни ли сме да почувстваме дори и малко съчувствие към Жозе Моуриньо след загубата в събота на неговия Челси от Ливърпул с 1:3, шестата от 11 кръга във Висшата лига, която праща лондонския клуб при изпадащите? Загуба, която може вече да е осъдила гордия португалец на жестокото унижение да бъде уволнен от клуба на своята голяма любов.

свързани статии

Някои фенове на Челси наистина чувстваха неговата болка. Едва завърнал се в Челси преди две лета, след горчивото напускане на Реал Мадрид, той бе заявил, че английската лига е по-благородна от испанската; че неговата връзка с Челси е като "брак". И я консумира миналия сезон със спечелването на Висшата лига със забележителна лекота.

Когато Челси отбеляза първия гол в мача срещу Ливърпул след едва 4 минути игра, публиката на стадион "Стамфорд Бридж" започна да скандира неговото име: "Жозе Моуриньо! Жозе Моуриньо" с мелодията на "Ла донна е мобиле", прочутата ария от операта "Риголето" на Джузепе Верди. Когато Ливърпул изравни, те продължиха да пеят; когато Ливърпул вкара втория си гол, отново пееха, но вече не толкова силно; а когато Ливърпул отбеляза третия, пееха едва неколцина, докато другите вече се спасяваха от стадиона. След края на мача тази песничка изобщо не се чу повече.

Сега голямата изненада, споделяна дори от най-фанатичните му почитатели, ще е, ако той остане на своя пост. Днес Челси е една армия, която дезертира в пълен безпорядък, уморено, без ред, без дисциплина, без идеи, без борбеност, без увереност. И нейният португалски генерал, който винаги се е изкушавал да празнува победите на своите отбори сякаш са негови лични (в първо лице единствено число, а не множествено), не намира начин как да предотврати стоварването на тежестта на отговорността върху неговите рамене. 

Макар срещу Ливърпул той да се опита да го стори, но по такъв начин, че е много трудно някой да изпита състрадание към него. Освен ако не принадлежи към семейство Моуриньо или към фамилията на "моуринистите", тази сплотена секта от вечни подрастващи, за която се предполага, че още съществува в Мадрид и в някои кътчета в Лондон. Неговата реакция след мача бе абсолютно същата, както след всеки загубен мач на отбора му. Не го каза открито, за да избегне още наказания към натрупаните досега през този сезон, но бе достатъчно ясно намерението му за пореден път да прехвърли вината към съдията. Онова, което пропусна да спомене, е това, което видя всеки неутрален зрител: че Ливърпул бе значително по-силен и че ако можеше един играч на Ливърпул да бъде изгонен, тогава червен картон би трябвало да получи и неговият централен нападател Диего Коста.

Стив Макманамън, бивш играч на Ливърпул и на Реал Мадрид, коментира това по телевизията: "Моуриньо няма класа". Да, няма. Въпреки че е спечелил 3 пъти английската лига, 2 пъти Шампионската лига и куп други титли, той никога не е притежавал класа. Толкова триумфи като треньор така и не го направиха голям като личност. Много пъти се твърдеше, че капризите и глупостите на Моуриньо се подчиняват на добре премислена стратегия, която има за цел да намали моралните щети, когато неговите отбори падат. Това е погрешно. Моуриньо е недостоен и хленчещ персонаж с детински нарцисизъм в толкова напреднала фаза, че му липсва способността да осъзнае как става за смях пред всички хора, достигнали до някаква минимална емоционална зрелост.

Той през целия си професионален живот не спираше да малтретира своите съперници и съдиите, и журналистите, и понякога (идва наум името на Икер Касияс) своите собствени футболисти. Тръгвайки винаги от позицията, че той самият е някакво висше и безнаказано същество. Само че във футбола се живее според последните резултати и към днешна дата, след най-трагичния старт на сезон за Челси от 25 г. насам, той вече не може да претендира, че е някакъв много специален треньор. Падението, толкова внезапно и бързо, в повечето случаи би предизвикало някаква симпатия. Но не и към Моуриньо. Той самият заяви в интервю преди 10 дни, че няма много приятели в света на футбола. Което едва ли е някаква изненада. Човек жъне това, което сам е посял. Състрадание към Моуриньо? Никакво.

Джон Карлин, вестник "Ел Паис"
Превод на вестник "7 дни спорт"