Да възпитава, да тренира, да убеждава, да побеждава - пътуване сред душевните състояния на мениджъра на Арсенал Арсен Венгер. При поредното прекъсване на сезона заради националните отбори. Няколко дни на бягство за Арсен Венгер. Далеч от "Лондон Колни", тренировъчната база на Арсенал. Арсен на свобода. Някъде между Ница и Кан. Спокойствие. Закуска с приятели в "Ла Петит Мезон", любимата му "бърлога" в Ница. Арсен Венгер определя среща в хотел "Бел Рив", някогашната "Вила Сен Луи" на Скот Фицджералд. Писател и конте. В 10 ч. Арсен е точен. Снимки. Небето е милостиво. Една стая - №70, служи за съблекалня. Венгер се забавлява, докато изпълнява съветите на стилистката Синди Санчез. Той е в ролята на манекен. С дълго манто, тесни джинси, което го връща в детството. "Това ми напомня, когато ходех на училище в Дутелхайм", усмихва се той. Над 2 часа снимки. Снимки за спомен със служителите на хотела и за финал един дълъг момент за откровения и за доверие. Хем близо, хем далеч от футбола. Като нито веднъж той не погледна към часовника си - един "Портофино". Защото Арсен тази сутрин бе решил да даде време на времето.

- Можеше ли да станете треньор в някой индивидуален спорт?
- Не мисля. Да отидеш до най-дълбоката същност на един индивид, да видиш какво го мотивира е нещо, което много ме интересува. Но аз бях възпитан в колективния спорт и чрез него се оформи моята психика. Треньор на един единствен спортист, това щеше да ми бъде отегчително. Свързано е с моето възпитание. В моето село не се играеше нищо друго освен футбол и баскетбол.

- Това, че сте били професионален играч, но не и голям футболист, дава ли ви повече снизходителност, търпение, когато отборът ви не може да постигне нужното?
- Това може да се обясни с връзката на разочарованието на един играч, който не е успял да постигне амбициите си. Каквото и да беше станало, каквато и да бе станала кариерата ми, аз щях да остана в сферата на футбола. Футболът за мен беше нещо безспорно, очевидно, макар и малко лудо. Имаше моменти, когато бях на 24-25 години, в които си казвах: Гадост, ако не мога повече да играя футбол, ще се самоубия! Казвах си: Какъв смисъл има животът след това?

- Вие сериозно ли?
- Сериозно. Аз дълго опитвах да разбера как човек може да е толкова глупав. Защото аз израснах в един бар-ресторант, който бе седалището на футболен клуб. Там не се говореше за нищо друго освен за футбол. Хората съставяха отбора за неделя още от сряда и четвъртък. Аз едва бях проходил, когато вече ги гледах, слушах ги. И си казвах: Леле, те искат да пуснат онзи ляво крило, а така трудно ще бием.

- Вие бързо ли започнахте да се намесвате в тези спорове?
- О, да. Към 4-5-годишна възраст вече разбирах тези дискусии, започнах да се включвам в тях към 9-10-годишен. Бях затворен в една култура, в която несъзнателно мислех, че само футболът е важен в живота. Защото хората не говореха за нищо друго.

- Предвид вашите тревоги от 24-25-годишна възраст как успяхте да се успокоите?
- Всъщност това стана постепенно. На 25-26 г. отидох да изнеса една конференция в Мюлуз заедно с един от приятелите ми, който беше технически съветник. Той ми предложи да обуча скаути. И така постепенно процесът на промяната се задейства. После моят футболен треньор в Страсбург Макс Хилд ми каза: "Ела с мен в юношеската школа." Отидох и станах негов помощник. А тъй като той бързо стана треньор на професионалистите, на 30-годишна възраст аз бях издигнат до директор на юношеската школа. На 32 г. вече се заех само с това, престанах да играя. И след това нещата тръгнаха много бързо. Нямах време да си задавам екзистенциални въпроси. 

- А мислите ли днес за края на кариерата ви на футболен треньор? Една нова малка смърт. Вече сте на 66 г.
- Аз напълно пренебрегвам този въпрос. Аз съм като онзи тип, който е на 34 г. и още играе. Прави лош мач и му казват: "Хайде стига, трябва да приключваш, моето момче!" Аз дори не си задавам въпроса какво ще правя след това, защото това ще бъде един изключително брутален шок. Много по-тежък, отколкото когато от играч станах треньор. Защото в този случай ще става дума да преминеш от свръхактивност към празнотата. Ето защо аз не си задавам този въпрос. Ето, ако аз ви кажа на вас - "Ерик, имате само още 24 ч. живот." Е, какво ще направите вие: ще си представите ножа, който ще ви прониже гърлото - и така през оставащите ви 24 часа живот, или просто ще опитате да ги изживеете възможно най-пълноценно? Което всъщност е и въпросът за края на живота.

- Вдъхновява ли ви успешният пример на Алекс Фъргюсън, който на 71 г. внезапно спря, за да откликне на молбата на своята съпруга, която бе в депресия, след като загуби своята сестра?
- За мен Фъргюсън е един пример. Той непрекъснато успяваше да се обновява, да еволюира. Той не остана застинал в успеха. И това е едно качество, което аз ценя у него. Той през цялото време съумяваше да се обновява, да започва отначало. Дори и да го е правил просто инстинктивно. Само че той споделяше и други страсти освен футбола. Той обичаше конете. Виното. Той познава по-добре от мен червеното вино. Наскоро го срещнах и му казах: "Алекс, не ти ли липсва футболът?" Той ми отвърна: "Изобщо." Бях едновременно и разочарован, но и утешен. Защото това бе повод за надежда и за мен.

- Вие нямате ли други страсти?
- Не. И оттук се ражда моята естествена тревога. Аз не съм Фъргюсън. Аз нямам с какво да заменя футбола, а идеята да гледам назад не ми допада. 

- Защо не пазите нищо от миналото си?
- Аз не се интересувам особено от моята история, защото я познавам. И като не ми се налага да си я припомням, мога да пренебрегна всички глупости, които съм направил в живота си. И така се избягва чувството за вина. Аз винаги съм намирал малко комични типовете, които посещават своя музей и разказват за всичките велики неща, които са свършили през живота си.

- Кой тогава би могъл да посочи следата от вашия професионален път?
- Моят клуб ще го направи много добре. Медиите са толкова развити днес, че те също разказват една история за мен, макар че тя не е задължително "моята" история. Истинската е без съмнение по-интересна, защото не се знаят много неща за това, което ми се е случвало. Може би някой ден ще си кажа: "Приятел, време е да изясниш какво се е случило."

- Какво мислите за идеята да ви направят приживе статуя, подобна на сър Алекс Фъргюсън или на Тиери Анри?
- На мен малко ми е неудобно от това. Предпочитам да се боря всеки ден, за да убедя общественото мнение, че това, което върша, не е толкова лошо. Днес много бързо започват да те оспорват. Това, което се промени в нашите професии, е, че натрупаният кредит от заслугите вече не те защитава от нищо. Непрекъснато си принуден да се бориш, за да бъдеш уважаван.

- По-трудно ли е за един днешен треньор да убеди, отколкото да победи?
- За да победиш, трябва да убедиш. Треньорът през 1960 казваше: "Момчета, правим така и така", и никой не спореше. Днес трябва първо да убедиш. Футболистът е богат. А при богатия най-напред се появява необходимостта да го убедиш. Защото той има високо положение, статут. Начин на мислене. Хората днес са информирани. Което значи, че имат определено мнение. И мислят, че тяхното мнение е правилното. Те не споделят задължително моето мнение, значи аз трябва да съумея да ги убедя.

- Вие започвате 20-ата си година в Арсенал...
- Признавам си една заслуга: аз винаги съм се отнасял към Арсенал така, сякаш ми принадлежи. Понякога ме обвиняват за това. Защото не съм бил харчил достатъчно. Защото не съм бил достатъчно безгрижен. Признавам си смелостта да следвам моите идеи и да се боря за тях. А след това вече мога да разбера хората, които не са съгласни. Моята голяма гордост ще е в деня, в който си тръгна, да мога да кажа, че оставям един добър отбор, една здрава обстановка и един клуб, способен на големи неща в бъдеще. За мен постоянството на върха е белегът на големите клубове. 

- Говорите за постоянство и за търпение. Когато бяхте треньор на Монако, бяхте по-скоро избухлив, вулканичен тип.
- Аз съзрях. Минах през Япония. Научих се да се владея. Имам свръхчувствителност, която успях малко по малко да овладея и дисциплинирам. Започнах истински да тренирам на 33-годишна възраст, сега съм на 66. И за да оцелея, трябваше да се адаптирам.

- Престоят ви в Япония, където тренирахте Нагоя Грампус Ейт (1994-1996), дълбоко ви промени.
- Моят президент Шоичиро Тойода ми каза, че мечтаел през следващите 100 г. да превърне Нагоя в най-големия клуб в Япония и в света. Което по един фантастичен начин премахва напрежението от настоящия момент. Защото какво толкова е една загуба, щом вие гледате към вечността? Освен това оцених тази идея като изключително стимулираща, обогатяваща. Да останеш в историята просто като един трансмисионен ремък, като част от едно движение, което е много по-голямо от самия теб. Да си част от едно цяло, което е много над теб. Уви, твърде често живеем с идеята, че след нас светът ще спре. А човечеството не е това. Да бъдеш носител на надеждата за една все по-добра съдба на човечеството. Което днес може да бъде оспорено...

- Това е най-малкото, което може да се каже...
- Впрочем Нагоя постави това под въпрос (смее се). Те не са стигнали много по-напред от момента, в който ги напуснах. Е, все пак става дума само за някакви си 20 години. А и президентът Тойода се завърна и те пак ще искат да им давам съвети. Практически всеки месец. Все още съм много близък с тях.

- Да изкараш един хубав ден на стадион "Емиратс", днес няма нищо общо с един хубав ден на "Хайбъри", стария ви стадион, нали?
- Изискванията станаха още по-големи. Философското определение на щастието е съгласуването на това, което искате, и това, което имате. А това, което искате, се променя от мига, в който вече го имате. Още и още. Все по-добре и по-добре. Оттук идва и трудността да осигуряваш удовлетворение.

- С кое вие окончателно се превърнахте в англичанин?
- Това е страната на сърцето. Тя не се страхува от емоцията. На английски ще ти кажат I love it! А ние замърсяваме емоцията чрез нашия картезиански дух да подлагаме всичко на съмнение, дух, който ни вдъхновява. Ние (французите) не можем да обичаме, без да пресмятаме. Обичаме ПСЖ, но... Англичаните знаят как да се отдават на емоцията.

- Вие ще си останете ли вечно един лондончанин?
- Не съм решил. Това, което е сигурно, е, че моята преданост към Арсенал ще остане до края на дните ми. Днес не се виждам като треньор другаде.

- Има ли и някаква болка в кариерата ви?
- Че при всеки загубен мач въпреки постоянството, което съм вложил в работата си на най-високо ниво, трябва напълно да бъде оспорено всичко, което е постигнато. Трябва да намеря равновесие между мазохистичната способност да понасям всичко, на което ме подлагат, и удоволствието от постигнатото. А днес моите мазохистични способности трябва да бъдат още по-силни, за да мога да изразя моята страст. Ето къде се намирам сега. Правя много неща, които ми причиняват страдания.

- Затова ли се отдалечавате от медиите?
- Очевидно. Познавате ли някого, който да става сутрин и да си казва: "Я как ми се е приискало да ми ударят 50 камшика"?


Ерик Билдерман, вестник "Екип"
Превод на вестник "7 дни спорт"