След 16 сезона, 671 мача, 101 гола и четири Шампионски лиги, той дойде като тийнейджър и си тръгна като легенда. Капитан, който олицетворяваше Реал Мадрид като никой друг. Сбогуването на Серхио Рамос с кралете не беше по начина, по който се очакваше. Не на последно място, защото изобщо не беше планирал да си тръгва.

Почти първото нещо, което каза, когато за последно заемаше мястото си в залата за пресконференции във Валдебебас, беше: „Бих искал да кажа, че никога не съм искал да напускам. Винаги съм искал да остана тук“. Вече бяха изминали няколко кратки речи, няколко принудени усмивки и някои аплодисменти от няколко души. Но стаята беше на практика празна. Президентът Флорентино Перес не беше там. „Може би щеше да е добре за него. Той ще има възможност да говори, ако имате още въпроси“, отсече Рамос.

Един въпрос обаче остава след всичко случило се: Как се стигна до това?

Имаше една повтаряща се фраза – краен срок. Защитникът и неговият брат Рене (б.р. – той му е и агент) бяха пропуснали крайната дата за приемане на нов договор. Или може би те просто не са го вярвали, защото Рамос е играч със статут на легенда. Според Серхио, който през 2019-а беше казал, че иска да се пенсионира в Реал и е готов да играе безплатно, не става дума за пари. А за продължителността на договора.

Клубът му предложи едногодишна сделка със същата заплата, която заради COVID-19 е минус 10%. Той искаше контракт за два сезона. Освен това призна, че е казал на Реал да започне „да планира без мен“. „Но това не беше декларация за напускане“, обясни Рамос. Това беше начин да се каже, че „никой не е по-важен от клуба“. Дори и той.

Междувременно Белия балет подписа договор с Дейвид Алаба. Интересът към Рамос от страна на други клубове се появи в медиите. Детайлите се филтрираха, но вътре не се случваше нищо особено.

Съвсем безшумно, но часовникът продължаваше да тиктака. Нямаше второ предложение за Серхио, който поради контузия почти не игра през 2021-ва и в крайна сметка отпадна от състава на Испания за Евро 2020. Нямаше подобрена оферта и почти никаква комуникация, само взаимно недоверие. А когато той най-накрая реши да приеме договор за още една година, предложението беше оттеглено.

То можеше да бъде върнато отново, ако искаха, но отговорът беше студен: „Офертата вече не е на масата и това е. Никой не ми каза, че има краен срок. Мислех, че това е част от преговорите като много други. Може би не съм разбрал, но не знаех. Бях изненадан. Казаха ми, че вече няма оферта. Заявиха ми, че всичко свърши“.

И така дойде краят след 16 сезона. Усещането е за внезапност, но сякаш беше ясно, и то не само през цялата пролет. През 2015-а Рамос заяви на Перес, че иска да подпише с Манчестър Юнайтед, но Икер Касияс току-що си бе тръгнал по травматичен начин и президентът отказа. Това сработи добре и за двете страни – капитанът вдигна три поредни Шампионски лиги. Но през 2019-а Серхио помоли Перес да го пусне със свободен трансфер да замине за Китай. Босът публично заяви, че не може да направи това, покани ухажорите да дадат пари, а накрая връчи на Рамос още едно удължаване на договора.

Но за него вече път назад нямаше. Отчасти заради онези времена. Рамос говори за Перес и себе си като за „баща и син“: „В семействата понякога има разногласия“. Но отношенията бяха обтегнати, двама мъже със статут и власт бяха заплаха един за друг.

Тези борби се разиграха публично и чрез пълномощници в пресата. Тези епизоди не са забравени. „Ще помня последната прегръдка, която Перес ми даде“, сподели Рамос многократно, настоявайки, че не иска никаква конфронтация сега.

Има още много неща, за които да се хванете. 22 трофея за начало. Плюс световна купа и две европейски първенства. Повече мачове за Испания от всеки друг. И все пак значението на Рамос не е само в това. Става въпрос за символиката, какво представлява той.

В продължението на повече от десетилетие той беше Реал Мадрид – идея, която той сам възприе. Между другото Серхио призна, че все още няма къде да отиде. „Ценностите имат значение и ключовата ценност на този клуб е ангажираността, правенето на всичко, за да спечели“, заяви веднъж Зинедин Зидан, след което обобщи: „Рамос, нашият капитан, олицетворява това по-добре от всеки друг. Той е ангажиран и носи благородство“.

В един момент от сбогуването Рамос се позова на своята марка и заяви, че прави всичко пълноценно. Имаше нещо глупаво в това, но все пак пасваше. От хлапето с прическа като Клаудио Каниджа до това последно въплъщение на викинг, подобно на някой скандинавски бог.

„Хората ме познават добре, защото не играя роли, това съм аз“, каза Серхио, въпреки че можеше да се почувства и като роля. Жестовете. Статусът. Самосъзнанието. Сериозната фигура, изградена от медиите и от самия него. Онази Паненка. О, да, и той имаше повече мачове от всеки друг, както и повече червени картони.

Малцина проектират идеята да влизат в битка като него, заставайки там на ринга пред всички. По време на локдауна той беше гласът, който чувахте да отеква около терена. Особено, когато не играеше. Всичко това подчертава защо краят е толкова странен и различен от самия него. Най-мощният, най-могъщият и гласовит воин си тръгна тихо и безшумно, в една празна стая. Сега той не изглеждаше толкова мощен и внушителен.

Времето на Рамос на „Бернабеу“ изтече. Часовникът тиктакаше неумолимо, както в онзи ден в Лисабон през 2014-а във финала на Шампионската лига. Когато той отбеляза в 92:48 и даде може би най-значимия момент в историята на Реал. Серхио има татуировка на ребрата си, на която пише: „Аз съм господар на собствената си съдба“. Не и този път обаче...

Сид ЛОУ, Guardian, превод на в-к "Тема спорт"