През 1894 г. за първи път в България се появява нейно величество топката като основен атрибут в една до момента непозната игра - футбола. Пионерите, които запознават момчетата в гимназията във Варна, са швейцарецът Жорж Дьо Режибюс и няколко негови колеги - учители по визкултура. Най-големият подвиг на националния ни отбор на световната сцена се случва точно един век по-късно.

Той обаче е предшестван от един факт - всички герои от Пеневата чета са дорасли дотам да минат границата - преносно и фактически. Да минат границата на Балканския полуостров, да счупят Желязната завеса в едни невъзможни за прогреса политически времена и да играят във велики европейски отбори. Перлата в короната е Христо Стоичков, който на 3 май 1990 г. започва да пише българската приказка в Барселона - един от световните футболни колоси.

За да дойде 20 май 1992 г. Дата, която винаги ще бъде специална за феновете на каталунците. Онзи ден, в сърцето на "Уембли", Барселона преодоля кошмара, който измъчва клуба в продължение на 31 години - печели първата Купа на европейските шампиони. Екипът на Йохан Кройф сложи край на призраците от миналото, които бродеха на "Камп Ноу" от 1961 г.

 

Европейската купа се изплъзва на Барса два пъти и то по много жесток начин. През 1961 г. в Берн възпитаниците на Енрике Оризаола губят титлата срещу Бенфика (2:3) в злополучен финал. „Ударите идваха от всички страни, но Бенфика се оказа защитена от безпрецедентен късмет“ , пише L'Equipe.

На Барса й трябваха 25 години, за да се завърне на финала на най-комерсиалния евротурнир. През 1986 г. на стадион Ramón Sánchez Pizjuán в Севиля съперникът е Стяуа Букурещ. Барса отново е наранена, оставяйки титлата да се изплъзне след дузпи - каталунците не реализираха нито една от четирите дузпи, които изпълняват.

Ако пораженията в Берн и Севиля оставиха последствия, победата в Лондон даде тласък на отбора, който удължи пътя си към титлите с още три първенства (1992, 1993 и 1994). И, подобно на финалите през 1961 и 1986 г., финалът от 1992 г. влезе в историята с изключително събитие: голът на Роналд Куман. Холандският футболист реализира единствения гол в мача, като бе точен от пряк свободен удар в 111-ата минута след подаване на Стоичков за Бакеро. Часовникът показваше 22:36 ч испанско време и 23:36 ч. - българско.

 

Финалът беше тактическа битка. Равенството на силите се запази до края, въпреки че именно отборът на Барса имаше най-много възможности да открие резултата. Виали и Стоичков, които удариха гредата през второто полувреме, се радваха на най-чисти положения.

Барса беше сноп нерви в последните минути и страхът от ново бедствие надвисна на терена и на трибуните. В продълженията обаче дойде екстазът. Никога не е бил крещян или празнуван гол повече от този на Куман заради значението, което имаше. Гол, който промени историята на ФК Барселона. Дриймтийм, който започна да мечтае за нещо голямо. Малко известен факт е, че президентът на клуба Нунес и Йохан Кройф водят "Студена война" преди финала.

В медиите се появява информация, че нидерландецът ще обяви публично "Или Нунес, или аз" след мача. Президентът го изпреварва, загатвайки в свое интервю преди двубоя, че ще напусне пръв и няма да се кандидатира никога повече за поста. Напрежението може да се разреже с нож. И Нунес хитро го пренася от отбора към себе си. Но...голът на Куман променя всичко. Имената и на Нунес, и на Кройф остават със златни букви в клубната история. 

Героите на Барса в лондонската вечер бяха Зубисарета, Нандо, Куман, Ферер, Хуан Карлос, Бакеро, Хулио Салинас (Гойкоечеа, 65 мин.), Лаудруп, Гуардиола (Алексанко, 113 мин.) и Еузебио.  На пейката бяха Бускетс (вратар), Бегиристайн и Надал.

 

 

Разбира се, имаше още един герой - нашият лирически герой, белязал детската мечта на всяко момче на 80-те и 90-те у нас - да превземе света с топка в крака - Христо Стоичков. В биографията му "100 на 100 Стоичков", както и в "Историята" този момент е описан с емоции и чувства, които са искрени. "Един българин вдигна купата пред очите на Кралицата"...Купата е напълнена с шампанско и всички пият от нея на стадиона. 

Фразата „Tocarà Stoichkov, pararà Bakero i xutarà Koeman” ("Стоичков ще играе, Бакеро ще стреля, Куман ще вкара"), прозвучала по Радио Каталуния, се превръща в мото на историята. Разказвани са хиляди спомени за тези мигове, но едни от най-интересните са на Жоан Гаспар - първо мениджър, а след това и президент на Барса. Той обявява в интервю за ТВ3, че ще плува по Темза, ако каталунците вземат купата.

Преди мача решава да не гледа от ВИП ложата, въпреки че стига до "Уембли" час преди двубоя, след това се прибира в хотела, но не се сдържа и тръгва с такси отново към стадиона. Влиза в тоалетната откъм ложата на Сампдория в продълженията и разбира от полицаите, че Куман вкарва гол. С голямо удоволствие след това плува в Темза и хвърля банския си към феновете, които приветстват Дрийм тийма на площада в Барселона. Ето какво разказва Гаспар:"Милиони излязоха на улиците. Отне ни повече от два часа, за да стигнем от летището до La Mercè. Всички бяха на улицата. Докосваха автобуса като реликва. На Plaça de Sant Jaume трябваше да хвърля банския си от балкона, след като Бакеро ме подтикна. След тържествата взех купата вкъщи и тя спа между мен и жена ми". 

30 години по-късно перилата на "Уембли" трептят в паметта на всеки каталунец и всеки българин. Ицо ни подари не една мечта, а цялата си житейска история, историята на триумфа на българския клубен футбол много преди Левски и Лудогорец да си помислят,че Шампионска лига съществува. 

Материал на "Труд"