Офанзивният футболист на Левски – Илиян Стефанов, разказа искрено и откровено за трудните моменти, през които мина през последните няколко месеца, в които лекуваше тежка контузия.

„Беше един, един дъждовен мач, един облачен на трети март в Пазарджик. Влязох да играя и след 10-12 минути се контузих и ми се случи най-големият страх, който съм имал изобщо, като може би от дете спортист до момента. Първо се опитах да намеря сили в себе си, да опитам да продължа мача, но болката беше толкова огромна, че директно влязох в съблекалнята, седнах на пейката и започнах да плача. Знаейки че ще боли, но и неизвестно, защото нямаш понятие дали е това, което си мислиш, и ли е нещо друго, по-малко и е много гадно“, започна Стефанов изповедта за контузията си.

„Излизайки от резонанса, застанахме един срещу друг и една пауза от две секунди, след която той ми каза: „Нани, имаш скъсана кръстна връзка“. Буквално олицетворява, все едно някой бе взел един кинжал и просто ей така ме набучи отвътре и не знаех как да реагирам. Бях изумен. Измина така първоначалната болка от осъзнаването ѝ. Казахи си, че това е цената, която плащам да съм професионален спортист. Имах два дни до операцията, която беше в събота. Просто стоейки така и си казах, все едно стария себе си го оставям назад. Легна ли в болницата, легна ли при хирурга, все едно погребвам стария себе си. Стоях един месец с конци и обездвижването ми беше също толкова време. Когато се прибрах вкъщи, не можех да правя нищо, единствено лежах. Да отида до двора, да видя малко слънце, да вдишам малко въздух, все едно имаше едно въже или някой, който ме дърпаше да седна или да легна. Толкова лошо ми ставаше, че нищо не мога да направя“, призна футболистът на Левски.

Той откровено говори, че е преминал през много трудни психологически моменти, докато се е възстановявал от травмата: „Помня как, стойки безнадежден на дивана и просто бях някъде измежду полюсите и се чудех какво предстои. Ще се възстановя ли, няма ли да се възстановя. Беше едно мрачно време и в един момент просто ей така толкова много хора започнаха да ми пишат, да ме подкрепят, да ме окуражат. Затова че, ще се справя, че ме очакват, стана прекрасно. Реших тогава да погледна нагоре, започнах да се чувствам много по-добре, ходех с огромно желание на рехабилитация“.

Стефанов разказа и как е преминал през метаморфоза: „Помня, че беше много болезнено и много трудно, но си казах, че трябва да изям тази лъжица с горчивина. И от този миг нататък се усещах като друг човек. Обожавам да чета, да уча. Уча финанси, което е много по-различно от това, което прави един спортист. Дори ставайки така, осъзнавайки контузията, си казах: „Имам шест месеца, ще се заровя в книги, в учене, ще се занимавам с неща, за които досега не съм имал толкова време да обръщам внимание“. Просто да се гмурна. След като ми махнаха конците, започнах да плувам, да се въртя във водата, да имитирам неща, все едно съм на терен, което толкова залъгва мозъка, че вътре си казваш: „Аз съм добре, на мен нищо ми няма“.

„Лятото, когато започнахме подготовка, бях много въодушевен. Излизайки и бидейки до тях, все едно планина се стовари от мен. Имах нужда да го вкуся вътре в себе си. Имаше много фенове на тренировката. В мига, в който минах пред трибуната, те започнаха да ме подкрепят, да ме аплодират. Стана ми много мило, стана ми много хубаво отвътре. Почувствах се жив. Влизайки и просто, усещайки топката, водейки я, ме изпълни с енергия и ме накара да се чувствам много горд, че съм способен. Способен да тренирам и да играя футбол. Не се забравя лесно, за мен и не трябва да се забравя, защото е послание, че един атлет, една такава „целувка от смъртта“ и трябва да знае, че все пак си е временно спортист. И е хубаво това да го осъзнава и да го помни, а не да бяга от него“, разказа футболистът.

„Нямам търпение, потопен съм във визуализации как слизам от рейса, има много хора на стадиона предварително на мача, влизаш в съблекалнята, виждаш си тениската, пипаш я, подушваш я, виждаш как всеки е в едно такова състезателно настроение със слушалки, отцепил си се, концентрирал си се и си представям как излизам в тунела, виждам Сектор А. имам някакво усещане, че е като арена от „Гладиатор“, буквално. Колизеум, как влизаш и се чуват викове. Сещайки се в момента, настръхвам. Как помирисвам всяко нещо. Как топката минава по тревата, водата, която се изпръсква, след като удариш топката или тичаш“, завърши Стефанов.