Веласкес: Веднага усетих, че съм желан в Левски и искаме да направим нещо голямо!

Хулио Веласкес е име, което носи със себе си модерно виждане за футбола, дисциплина и ясна философия на играта. Начело на Левски испанският специалист се стреми да изгради отбор, който не само печели, но и впечатлява със стил и характер на терена. Дон Хулио разказа за предизвикателствата пред клуба, адаптацията му към българския футбол, както и за визията му за бъдещето на „сините“. Ето какво каза испанският специалист, който води Левски към титлата, в интервю за „Мач Телеграф“.

– Помните ли първите съвети, които ви дадоха Наско Сираков и Даниел Боримиров, след като поехте Левски?

– По-скоро не може да се говори за съвети, а за най-нормални разговори, базирани на взаимно уважение и от двете страни. Винаги съм отличавал и връзката ми с ръководството, в която винаги нормално са протичали процесите.

– Вие сте вторият испанец, който поема Левски. Първият е Хосе Мурсия. Познавате ли го, обадихте ли му, за да го разпитате за Левски?

– Нямам честта да го познавам и да съм говорил с него. Но да, знам, че е бил треньор на Левски. Но аз към всички треньори, независимо от каква националност са, изпитвам изключително голямо уважение.

– Какво знаехте за Левски преди да дойдете в клуба и какво ви направи най-силно впечатление, че е по-различно от другите места, където сте работил?

– Когато получих предложение да дойда, един от факторите, които наклониха везните да приема предложението, беше историята на тази институция, каквато е Левски. Също така фенската маса, която стои зад клуба, което считам за нещо изключително важно. А и още от първите разговори усетих, че съм желан и че двете страни искаме заедно да направим нещо голямо.

– А имаше ли нещо, което ви изненада?

– Опитвам се да съм много балансиран в изказванията си в моментите, в които анализирам нещата. Извън нещата, които стават на терена, изненада ме огромният брой привърженици, които има Левски. Нещо фундаментално в този спорт е страстта. И това много ме впечатли. Това е нещо, което трябва да ни накара да се чувстваме изключително отговорни както нас, треньорите, така и футболистите. Защото нито една тренировка не може да е за нас просто следващата и нито един мач не може да е просто следващият. Трябва да сме наясно, че с нашите постъпки, а вследствие от тях и с начина, по който се представяме, можем да генерираме много хубави емоции в хората. И това ме кара да се чувствам привилегирован.

– Преди 29 години, когато сте бил едва на 15, сте станал треньор на детския отбор на Сан Николас. Какво помиите от онези години?

– Започнах в професията много млад. За България това може би не е много характерно, но в други държави го има. Тогава и самият аз тренирах и играех футбол. Спомените ми са, че бях едно момче с желание, глад за изява и страст, които и досега притежавам. Както и със стремеж винаги да правя нещата по най-добрия начин, знаейки, разбира се, че често допускам и грешки. Но може би съм и малко по-прагматичен и се фокусирам в размисли върху настоящето, а не чак толкова върху миналото.

– Друго впечатляващо при Вас е, че от 22-23 годишен вече сте бил треньор на мъже – в регионалния отбор Пена Респуела. Как убеждавахте хора, които са по-големи от вас, че можете да ги наредите на терена и въобще да направите така, че да ви слушат?

– Истината е, че аз не вярвам много в тези неща за възрастовите граници и в това, че те имат толкова голямо значение. И то във всеки аспект на живота, не само във футбола. Не ми се струва адекватно да оценяваш някого на базата само на това, че е прекалено млад или да омаловажаваш някого, защото е в напреднала възраст. Възрастта не е решаваща за капацитета ти и за това какво можеш. По-важни са твоята подготовка, амбиция, глад и желание. Иначе отборът, който споменахте, беше в Първа регионална лига на Испания. Що се отнася за този отбор и за някои от Първа дивизия – на хората отвън може да им се струва, че отношенията са различни или, че аз третирам играчите по различен начин. Нищо такова. Третирам ги всичките като човешки същества, като хора. В Примера например има много пари, докато в отбора, в който ми споменахте, футболистите си плащат, за да играят. В крайна сметка това са хора – всеки с неговите си проблеми. И съзнавайки, че много пъти можеш да сбъркаш, но си директен, честен и скромен, не би трябвало никога да имаш проблеми. Съвсем друг въпрос е дали твоите решения се харесват, или не. Защото и в Първа дивизия, и в регионалната лига това, което иска футболистът, е да играе. Но когато всичко е на базата на уважение – няма проблем.

– Вие сте на 44 години, но имате вече 25 назначения като треньор на деца, юноши и мъже. На какво се дължи това? Защо кариерата ви е толкова шарена?

– Хората сме различни. Аз започнах да работя със 7-годишни деца, които тренирах в Сан Николас, и извървях пътя до Първа дивизия. Очевидно целта ми невинаги е била една и съща. Не съм искал цял живот да тренирам седемгодишни. В този ред на мисли трябва да отбележа, че в зависимост от това как ти се развива кариерата, така се развиваш и ти. Винаги това, което аз търся, е опит, който да добивам в персонален и личен план и да се развивам.

– А в кой от клубовете, в които сте бил, получихте най-големия си урок за футбола?

– Тук е много ясен отговорът. Концентриран съм в настоящия момент и не губя време в миналото – за добро или лошо. Опитвам се да съм щастлив и да живея добре всеки ден. Така разбирам живота и професията.

– Доста сте емоционален край тъчлинията. Има ли такъв мач, който може да бъде толкова скучен, че да не ви накара дори да станете и да го изгледате седнал на скамейката?

– Не вярвам, че може да има такъв мач. Най-важните хора в един мач са играчите. Това, което всеки трябва да прави, е да се държи уважително и по нормален начин. И да анализираш и на базата на това да се подобряваш и да поправяш грешките. Затова сме и ние треньорите – да управляваме процесите и да обясняваме това, което се изисква от двубоя, отговора, който изисква от теб противникът. Това е основната роля на треньора и на спортно-техническия щаб.

– Научихте ли някои български думи и можете ли да разберете нещо, ако около вас се говори на нашия език?

– Знам няколко думи, да. Може би нещичко бих могъл да поприхвана, но няма да е много.

– Харесва ли ви българската кухня?

– Да, разбира се. Нормален човек съм. И аз, и семейството ми, когато сме в друг град и друга държава, се опитваме да се впишем в ежедневието на обществото. И във футбола, и извън него. България има огромен потенциал за развитие израстване. И лично мен в много аспекти ме изненада положително. Невероятно красиви места има в тази държава, а аз лично не ги познавах и не знаех за съществуването им. Така че изключително големи възможности има България.

– Последни въпроси – няма да ви питам кой ще стане шампион на България, но ще ви попитам кой ще вземе Купата на страната и кой ще стане световен шампион?

– Не знам. Дано да е мирно световно първенство, защото мирът е най-важното нещо за света. Както на всяко световно първенство, има отбори, които започват ката фаворити. Ясно е, че Испания е сред тях и искам Испания да спечели, но има още доста силни отбори. Надявам се в бъдеще и България да може да играе на световно първенство. А за Купата на България – също не мога да дам еднозначен отговор, защото в България ме интересува единствено Левски.