Тази история започва в далечна пролетна нощ и година след година се обогатява с епизоди и думи, с надежди и съжаления. Пристигнала в днешно време, това е роман: страници след страници, които разказват за дрибли, спасявания, голове, емоции до последно, защото мачовете между Интер и Реал Мадрид никога не продължават 90 минути и не свършват, когато играчите напуснат терена, а продължават във въображението на хората точно като легендите от древността. От виенския „Пратер” до „Сан Сиро”, от първия път, на 27 май 1964 г., до последния, на 25 ноември 1998 г.
Последният преди този е планиран за вторник (б.р утре) на „Алфредо ди Стефано”. Като цяло 15 предизвикателства, които осветиха европейската сцена: 7 победи за Интер, 2 равенства, 6 победи за Реал Мадрид, 19 гола, отбелязани от нерадзурите и 20 от белите. Балансът на числата свидетелства за силата на клубовете и показва, че между тях нищо не се приема за даденост. Винаги се върви по конец над бездна - един ход или малък детайл е достатъчен, за да може историята да излезе от релсите и да бъде насочена към едната или другата.
1964-та, годината на Магьосника
В зората на това приключение, на 27 май 1964 г., има два отбора с различна история и традиция, които се изправят един срещу друг във финал за КЕШ. Реал вече е печелил 5 пъти трофея, Интер - нито веднъж. Испанците са отбор на мечтите, всички фенове знаят наизуст имената им - Пушкаш, Хенто, Ди Стефано, да се ограничим до трима. „Ние бяхме без опит, казва Луис Суарес, мозъкът на онзи Интер. - Вече бях играл международни мачове с Барселона, за разлика от съотборниците ми, и това беше основният проблем. Магьосника Ерера беше много добър в мотивацията, че начинанието е възможно, след това той избра правилната тактика: защита и контраатака, персонална опека, много решителност и в атака скоростта на Мацола.” Който преди да излезе на терена, изглежда уплашен. „Вярно е, спомня си Суарес. - Гледаше Пушкаш и Ди Стефано и в очите му имаше ужас. Затова го дръпнах настрана и му казах: „Виж, трябва да играем. Идваш ли, или се връщаш в съблекалнята?”. В крайна сметка Мацола вкара два гола, другия добави Милани, а този на Фело бе недостатъчен за Реал. На излизане от терена Пушкаш му направи комплимент: „Играл съм срещу баща ти Валентино, страхотен футболист. Достоен си за него”. Президентът Анджело Морати вече празнуваше с момчетата си, винаги го правеше. Гранде Интер беше реалност, а не просто идея.
Головете на електротехника
Две години по-късно, през пролетта на 1966-а, Реал си отмъщава и затръшва вратата в лицето на нерадзурите в полуфинал за КЕШ, но през зимата на 1967 г. се случва нещо невероятно: на четвъртфинала Интер спечели на „Сан Сиро” с 1:0 с гол на Капелини и на реванша пред 90 хиляди на „Бернабеу” си позволи лукса да победи с 2:0. Отново се разписа Капелини, електротехникът, който се превърна в централен нападател, а Зоко си отбеляза автогол. Това бяха последните изблици на този невероятен отбор, съставен от Еленио Ерера: през пролетта всичко изчезна след загубения еврофинал срещу Селтик, скудетото в прокълнатия мач в Мантова (след гаф на вратаря Сарти) и отпадане за Купата на Италия от Падова.
След десетилетието на 70-те Интер се завърна, за да види отново „Бернабеу” през пролетта на 1981 г. Това беше отборът на Еудженио Берселини - Железния сержант: труд, усилия и дисциплина. И отборът на Карфицата Алтобели, който обаче не видя топката във вечерта на 8 април. Първо Сантиляна, а след това Хуанито накараха 120 000 зрители да полудеят от радост. В реванша голът на Грациано Бини само подхрани илюзията, която скоро угасна и нерадзурите бяха елиминирани на полуфинал за КЕШ. И същото се случи две години по-късно за КНК (1:1 на „Сан Сиро” и 2:1 за испанците в Мадрид).
Но болката, която посивелите тифози на Интер все още усещат на кожата си, се отнася до две други предизвикателства - през 1985 г. и 1986 г. в полуфинали за Купата на УЕФА. На жребия мистериозно белите получиха предимството да са домакини в реванша - политическата тежест на двата клуба по това време не беше еднаква. След победа на „Сан Сиро” с 2:0 (голове на Брейди и Алтобели) нерадзурите, водени от Иларио Кастаньер, излязоха на „Бернабеу” с убеждението, че могат да защитят аванса си. Вместо това дубъл на Сантиляна, гол на Мичел и много поздрави от Европа. Безкрайно разочарование, безкрайни противоречия. На крачка от славата не беше възможно да се играе така...
Касапницата на „Бернабеу“
През пролетта на 1986 г., когато ерата на Кастаньер приключи и с Мариолино Корсо на пейката, човекът, отговорен за краха, е съдията Ян Кайзер. Кратко резюме на фактите: Интер спечели с 3:1 на „Сан Сиро”, а на „Бернабеу” Румениге и Алтобели куцукаха. При първата намеса Чендо вдигна във въздуха Алтобели във въздуха, при втората Маседа изрита Румениге и съдията маркира нарушението, но спести картоните. Климатът очевидно бе плашещ и там, където стремителността на испанците не достигаше, се намесваха 90-те хиляди на „Бернабеу”. Интер се отбраняваше с всички сили, но рано или късно получи голове от Бутрагеньо, Сантиляна и Уго Санчес. Нерадзурите върнаха един от дузпа на Брейди. Стигна се до продължения. Гостите бяха изтощени, нидерландският съдия продължи да се прави, че нищо не се е случило всеки път, когато белите тероризираха съперника, Сантиляна ги довърши с два гола, които пратиха Реал в рая, а Интер - в ада.
„Удряха ни като ковачи, ще каже Алтобели. - Нямах време да спря топката, тъй като защитник вече ме бе атакувал в глезените. И реферът все повтаряше „Играйте, играйте!”. Но беше ли възможно?”
Последният път бе на 25 ноември 1998 г., в груповата фаза на ШЛ, а Интер даде урок на Реал по упоритост и красота. Това беше отборът на Джиджи Симони с Феномена Роналдо, към когото президентът Масимо Морати добави Роберто Баджо. И Божествената опашчица след гола на Саморано и изравняването на Зеедорф донесе радостта. Влизайки през второто полувреме, той се разписа два пъти за крайното 3:1.
Истински делириум. „Ще помня тази нощ през целия си живот, заяви Баджо. - Има моменти, които в кариерата на футболист стават вечни.“ Да, точно като този дрибъл към вратаря Илгнер, който излиза да го пресрещне, а топката спира в мрежата, когато часовникът е отброил 90-ата минута. И стадионът отново бе озарен от щастие.
Андреа Скианки, Спортуик Превод на "Тема спорт"