Английският футбол спечели много през последните години. Спечели от онова, което в съвременното ни общество е най-модерно и желано – парите. Играта там във всяко едно отношение се превърна в най-скъпата в света. Както впрочем почти всичко на Острова. Факт, който се потвърждава и в едно от последните проучвания на консултантската компания Deloitte. В него виждаме цели девет клуба от английската Висша лига сред най-богатите 20 в света. Но дали всички тези усилия не доведоха до унищожението на много други неща? По-важни! Традиции и характерната за тази страна футболна идентичност, за които нормалните привърженици може би вече горчиво съжаляват.

През годините в Англия футболът винаги е бил за масите

За нормалните хора. Като всяко капиталистическо, класово общество дълги години тази игра е била удоволствието за тези, които са от по-долните прослойки. В Англия винаги е имало три основни колективни спорта, отборни игри. Счита се, че другите две са по-скоро ориентирани към по-висшите класи. Това са крикетът и ръгбито. Но винаги за обикновените, за нормалните хора основното удоволствие е било футболът. И логично най-популярен спорт.

Нещата обаче се промениха драстично в последните 20 години. Сякаш не бе толкова далеч времето от началото на 80-те години на миналия век. Тогава в английският елит, наричан Първа дивизия, футболистите извън Острова се брояха на пръстите на едната ръка. Приемаха се като приятен, цветен колорит. Аржентинците Освалдо Ардилес и Рики Вийа, френското крило Дидие Сикс и холандецът Арнолд Мюрен са сред играчите, които по някакъв начин успяха да се наложат в своите клубове, кой за по-малко, друг за повече.

Имаше още внос преди всичко от Скандинавия, но без съществено присъствие. И това беше. В същото време в Италия и Испания вече преливаше от чужденци. На килограм. Но в Англия се опитваха да използват своето. Което освен всичко беше и печелившо в Европа. Това беше времето на същинския английски футбол. Тогава той определяше истинската мода на Стария континент. Но след 5-годишно изгнание извън клубните турнири дойде времето за промяна. Промяната, която удуши нещо много романтично. Отрови го!

Настъпиха годините на Висшата лига

А с това и началото на края на т.нар. от мнозина английски футбол. Мнението не е само мое, то е заимствано от контакти с различни хора на Острова, от коментари, статии, задълбочени анализи на специалисти, които са доста навътре в конкретната материя. От собствен усет за нещата. Защо да умира? Защото, лицето, стилът, характерът, липсата на лоялност, ако искате, съдържанието на старата марка са напълно заличени.

Само една четвърт от футболистите в Лигата са англичани. Така е вече от години. Чуждестранният внос благодарение на умопомрачителните пари от наградни фондове, реклами и телевизионни права при всички положения повдига качеството на футбола. Но това носи явни и категорични негативи, които изобщо не се харесват на истинските фенове в Англия. Симулации, артистични падания, некоректно, лицемерно и неспортсменско поведение са сред капките катран, които вече от години преливат. Все „качества“ категорично чужди за терените там преди три десетилетия. Показателен бе коментарът на две колосални фигури за британския футбол – Греъм Сунес и Джейми Карагър.

Всичко това преди година след загубата на "Челси" от ПСЖ в Шампионската лига. В луксозно телевизионно студио двамата къде иронично, къде не съвсем на шега си задаваха дълго време въпроса: Нима гледахме лидера на най-добрата лига в света? Измъкването беше, че все пак и те имат право да се самоиронизират. Заключението на Сунес бе хладнокръвно и смразяващо, но право в целта: „Чужденците ни донесоха това, че нашите играчи се научиха да падат артистично за дузпа и да симулират.“ Последваха конкретни примери от току-що завършилия мач, като към тях бяха добавени съвсем пресни примери, свързани с английските национали – Уейн Руни и Рос Баркли.

Е, ако това не е загуба на идентичността, кое е?

Нещата стават още по-стряскащи, ако се заровим в цифрите. Английските клубове все по-трудно достигат до полуфинал в който и да е от европейските клубни турнири. Това е всеизвестно. Къде са обаче самите местни играчи в английските клубове? Статистиката за последния приключен сезон 2014-2015 е категорична. Англичаните в клубовете са 190 от близо 560 картотекирани футболисти. От тази цифра повече от една трета са млади играчи, записали под 10 участия в мачовете за своите отбори, преди всичко като резерви.

Интересното е, че едва 43-ма английски футболисти имат над 28 срещи за своите клубове (от 38 кръга), т.е. за тях може да се каже, че са твърди титуляри в стартовия състав. Още по-куриозно е, че 15 от тях са от изпадналите "Бърнли", КПР и "Хъл Сити". И простата сметка показва, че от 43-ма титуляри, като извадим 15 изпаднали, остават 28 английски играчи, което до голяма степен обезсмисля работата на националния селекционер Рой Ходжсън.

Това е и стряскащото за модерния английски футбол - липсата на англичани. Поредният пирон в ковчега. Ходжсън едва ли има как да сгреши при избора си на националите за предстоящото европейско първенство. А ако иска да го направи, не е никак трудно, просто ще трябва да повика някой друг футболист от по-долните нива на футбола в Англия. Но и това не е всичко. Както всички знаем, най-важното в тази игра е публиката, но и тя беше ударена. Категорично може да се каже, че автобиографичната класика на Ник Хорнби Fever Pitch, пресъздала културата на футболните фенове на Острова, си остава просто като един реликва от миналия век и няма нищо общо с това, което се случва днес около и на стадионите в Англия. Футболът си стана лукс и не е за всеки. Който иска да гледа мач, трябва да брои между 35 и 100 английски лири

Това са цените на билетите за футболните мачове и логично посетителите вече не са онези познати ни фенове от 80-те. Без зъби. Днес не малко от стадионите в Англия са заприличали на театри. Не само от хората, които ги посещават, но често и от атмосферата на тях. Разбира се, към сумата на билета трябва да бъдат прибавени програма за мача, задължителният чай с пай на стадиона, няколко бири преди и след срещата, някой и друг сувенир от клубния магазин и цялото удоволствие може да се закръгли в рамките на 100 до 200 английски лири. Това си е съществена сума и за самите англичани. Нещо, което подтикна привърженици на много отбори от Висшата лига да се вдигнат на своеобразен протест с транспаранти и плакати по стадионите, за да бъде спряна истерията за все по-големи печалби.

В крайна сметка, да, в Англия няма нищо гнило. От обновените стадиони, през щедрите и зашеметяващи договори на едни от най-добрите футболисти в света. Лъскави и луксозни клубни магазини, в които за 10 паунда и ключодържател не можеш да си купиш. Та до бляскавата и лъскава телевизионна опаковка, струваща от години вече милиарди. Всичко това изглежда прекрасно и чудесно, като в Андерсенова приказка. Истината обаче все по-често я чувам от обикновени британци. За тях истинският футбол не е в „Лигата на Sky”*, вече не и в другите три професионални нива, а още по-надолу.

Стоян Янков, "7 дни спорт"