Гласът и осанката му са сред най-разпознаваемите в обществения ни живот. Няма как да объркаш тембъра и 210-те сантиметра на Любо Ганев, дори да не се интересуваш от спорт. Роден в Русе на 6 октомври, 1965 година, започва с волейбол на 10, за кратко е насочен към стрелбата с лък преди да се върне към голямата си спортна любов. Тя го отвежда първо в ЦСКА, където печели 5 пъти шампионската титла на страната, а оттам в най-силното първенство на планетата – италианското, и в националния отбор на страната. Участник на две Олимпиади – в Сеул 1988 и Атланта 1996. Бронзов медалист на Мондиала в Париж през 1986. Преди да се откаже от спорта взема титлата на Гърция с Арис Солун рамо до рамо с набиращия скорост тогава Пламен Константинов. След края на спортната си кариера се насочва към бизнеса. Става представител на „Асикс“ за България, но съдружникът му напуска страната с парите. Открива верига за дрехи за хора XXL, води тв игра в зората на bTV. Животът му е шарен като ризите, които носи. Големият удар в бизнеса прави с метана. Става представител на няколко италиански фирми, които се занимават с газови уредби за коли на метан. В последствие оборудва и метан станции. Връща си контрола върху представителството на „Асикс“, а вече близо 15 години е в ръководството на волейбола. От 13 февруари 2020 е президент на федерацията, а днес Любо завърта 60 обиколки около слънцето.
Г-н Ганев, честит юбилей. Как се чувствате на 60?
– Благодаря, чувствам се прекрасно. Макар да съм на 60, имам чувството, че съм живял по-малко. Доста неща минаха, но все още се чувствам пълен с енергия. Даже няма и да ги празнувам.
Защо?
– Вчера се прибрах от тегленето на жребия за Евро 2026 в Бари. Утре пак заминавам, а трябва да поканя сума ти народ, ще взема да забравя някого, ще се разсърди… Ще си каже „Идваш да искаш пари за волейбола, пък сега не ме каниш“… Затова се разбрахме да се съберем само най-близките – семейството, да се почерпим и това е.
За какво сте благодарен за тези 60 години?
– За всичко. Аз съм такъв човек, че вземам от живота с пълни шепи. Знам, че съм късметлия. Дълбоко благодарен съм за всичко, което съм изживял, за което съм направил. Надявам се да продължавам все така.
На какво се научихте за 60 години?
– На много неща. Спортът ме научи на много неща. Родителите ми ме възпитаха както трябва.
А на какво не се научихте?
– Не съм се замислял за това. Знаете моята максима – ще правя всичко, каквото си поискам, пък да става каквото ще.
За какво мечтаеше Любо Ганев като малък?
– Не съм имал някакви мечти. Първо си мислех да завърша училище. После ме хвана спортът. Най-хубавите ми години минаха във волейбола, след това се захванах с бизнес.
Нямаше време за мечти
Реализирал сте ги в движение.
– Аз винаги съм бил човек-оптимист и винаги съм вярвал в хубавото. И когато искаш нещо, намираш начин да го постигнеш. И с това си идва и късметът. Спортът също ми даде нещо много ценно – дори да паднеш – ставаш и пак продължаваш. Не се предаваш. И когато си позитивен, нещата ти се случват.
Кой е по-успелият – бизнесменът Любо Ганев или волейболистът?
– От над 20 години се занимавам с бизнес. Получавал съм всякакви награди от него, златни медали от Пловдивския панаир. И тогава си пожелах някой ден да се говори за мен като за бизнесмена Любо Ганев, а не като за волейболиста. Но така като гледам, няма да стане тая работа (Смее се).
Помня ви как се хвърлихте на амбразурата през 2012 година, когато беше войната покрай Радостин Стойчев и Данчо Лазаров. Поехте негативната енергия, въпреки че тогава тя беше по-скоро насочена към тогавашния президент на федерацията. Защо?
– Заради волейбола. Няма нищо по-голямо от него. И винаги съм го казвал – няма как егото на някого да е по-голямо от волейбола. Мен този спорт ме е направил човек. И когато виждаш, че нещо е правилно, ти трябва да го кажеш или да го отстояваш. Когато човек стане по-голям от волейбола, значи не е той.
Разкажете за старта в спорта. Каква беше историята със стрелбата с лък?
– Бях в спортното училище в Русе. Започнах с волейбол от пети клас. В десети клас започна една програма в страната да се развиват непопулярни спортове. И всички спортисти, които нямаха перспектива в даден спорт, трябваше да бъдат насочени към други, по-непопулярни. И аз трябваше да отивам в стрелбата с лък.
Тогава обаче моят треньор Сашо Тодоров каза „Дайте малко време да поработя с това момче“. Иначе днес сигурно щяха да ми викат Винету.
Колко време работихте с треньора индивидуално, за да се развие волейболният ви потенциал?
– Повече от година и половина. Спомням си тогава, бях вече 10-и клас, в спортното училище, пристигна съюзният треньор Иван Шехов, който обикаляше по градовете, за да види къде как се работи. Идва в Русе да види момчетата как тренират, аз лежа на едни дюшеци отстрани. И той пита: „Тоя защо не тренира?“ – Защото нищо не става от него. – „Е как нищо не става, той е най-високият?“ Аз тогава бях много слаб, сега хората трудно ще го повярват. И решиха да ме пробват за една седмица, за да видят дали нещо става от мен. Аз тогава си казвах: „Какво ме занимават? Така спокойно ми беше досега. Аз искам да си завърша училище, да стана машинист.“ Тренирали сме по 7 часа на ден, само ми вдигаха топката, аз забивах. И тогава се оказа, че има някакво волейболно тесто в мен. И тогава бате Сашо ми каза: „Любо, ти много далече ще стигнеш, но никога не забравяй откъде си тръгнал, защото тръгна от много под нулата.“ Това ми е останало от тогава в съзнанието. Другото, което много ми помогна като спортист и волейболист е една случка в младежкия национален отбор. Моят треньор Сашо Тодоров беше помощник на Богдан Кючуков тогава. И бат‘Сашо тогава беше помолил старшията да ме вземат на лагера, защото в Русе сам нямаше да правя нищо. Аз тогава не бях готов да съм в младежкия национален отбор. В него тогава бяха Димо Тонев, Петьо Драгиев, Пламен Христов – все звезди. Те играеха в мъжките отбори тогава. Излизам да тренирам с тях – те наистина звезди в сравнение с мен. Аз тогава тепърва бях започнал. Знаех горе-долу само да нападам. На един мач идва Кючуков при мен и казва: „Любо, ти не си готов да играеш за младежкия национален отбор. Но ако не влезеш, никога няма да се научиш. Аз сега ще те пусна да играеш, независимо че не си готов. Пускам те и за всяка твоя грешка съм виновен аз. Ако отиграеш, ти си добре. Ако сбъркаш – негативът е при мен.“ И този психологически момент много ме освободи. Да не се притесняваш от грешката. Това беше много важно. Какво може да направи един треньор само с няколко думи да те накара да дадеш всичко от себе си. Да играеш без страх от грешките и да те освободи от чувството за вина. Защото иначе бъркаш веднъж, втори, трети път, забиваш главата в земята и край. А в последствие като започнаха да идват много топки към мен, даже да сбъркаш, още в следващата минута пак ти вдигат, отиграваш и забравяш за предишната ситуация.
Кои са най-трудните ви моменти в живота?
– Винаги съм гледал на живота от хубавата страна. Да, имало е тежки моменти, но тях съм ги оставял на заден план.
Така е, но те често са уроци. Говорили сме си с вас по време на пътуванията с националния отбор през 2014, че на два пъти бизнес начинанията ви стигат до фалит.
– Аз тогава още играех волейбол и бях оставил други хора да отговарят. Нямаше как да се занимавам с бизнеса. И тогава загубих много пари. Но пари се печелят, губят, крадат се, взимат се назаем, изкарват се. Човек, ако гледа само в миналото, никога няма да бъде успешен в бъдещето. След края на кариерата имах да връщам доста пари, които бях загубил от тези начинания. И това са абсолютно нормални неща. Човек, ако гледа напред, винаги може да се оправи.
Не трябва ли все пак да имаш обеца на ухото?
– Ако човек постоянно внимава, той никога не рискува и не взема някакви решения. А това не е добре, защото човек трябва да знае какво иска и да си знае възможностите. Пробваш. Като не стане от първия път, ще стане от втория или от третия. Спортът и на това учи – че всичко става с повторения, по правилния начин и с постоянство. Като започнах да правя бизнес след края на кариерата, още не бяхме в Европейския съюз. Исках да правя нещата по западен модел, но в българската действителност. Да, тя си има особености, но и много привлекателни страни. И затова винаги съм се дразнел, когато някой говори лошо за България. Имаме прекрасни неща тук за бизнеса – фиксирана валута, 10% корпоративен данък – такова нещо в Западна Европа няма.
На какво ви научиха двата фалита?
– Че вълкът е сит само когато сам си хваща агънцето сам си го изяжда. Аз оттогава не съм имал съдружници. Всичко, което имам, е в семейството. Трябва сам да си контролираш всичко.
Може ли да кажем, че нещата ви се получават винаги от втория път?
– Не, винаги ми се получават от първия път. Навремето може да съм бил малко по-доверчив, но то нямаше как да бъде, защото докато играеш, няма как да се занимаваш успоредно с бизнеса. Не ти остава време. Та по-скоро всичко ми се е получавало от раз. Аз съм много самоуверен, спортът ме е направил такъв. Знам, че мога да докарам всичко до успешен край. Смело се хвърлям в дълбокото.
Щастлив ли сте?
– Да. Онзи ден на площада обявих, че съм най-щастливият президент на спортна федерация. Казах и на момчетата, че искам да ги поздравя и да им се поклоня не толкова заради спортния резултат, колкото за начина и отношението към волейбола. За себераздаването и влагането в тренировъчния процес. Те трябва да са за пример за всички други наши отбори и за другите спортове. Смело мога да кажа, че при жените не го усещам това отношение към волейбола така, както при мъжете. И неслучайно успехите идват там, където човек ги иска. А за живота съм щастлив – нещата ми се получават. Познаваш ме, че винаги съм бил над нещата, не ми дреме кой какво мисли, важно е аз как се чувствам.
За какво мечтае един мъж на 60?
– За мечтаене няма какво. На световното тайничко си мечтах да победим на финала. Но мечтая да съм здрав и да остана такъв, какъвто съм.
Карали сте и с 2, и с 200. С кое е по-лесно?
– Не мога да кажа. Човек трябва да кара с това, което има на максимум. Може да имаш малко и пак да си щастлив. Може да имаш много и да си нещастен. Човек трябва да прави това, което може и обича и да взема максимума от момента.
Има ли някой, който да нарежда на Любо Ганев днес?
– Не. Има много хора, с които се съветвам, допитвам се, изслушвам мненията. Решенията си вземам сам.
Предполагам, че само Любомира Евтимова Ганева може да ви нарежда.
– Да, внучката да. Като каже „деди“, всичко се прави.
Какво трябва да се случи в следващите 60 години?
– Пожелавам си да сме все по-щастливи като народ. Аз си пожелавам да съм все така с надежда, че по-доброто тепърва предстои. Такъв човек съм. Гледам смело напред в бъдещето.
Интервю на Петър Стоянов, „Тема Спорт“