Бенефисът на момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика не бе просто „грандиозно шоу“, „невероятен спектакъл“, „най – очакваното събитие“ или някое от останалите редовни клишета, които използваме за подобни случаи. Бенефисът на „грациите“ не може да бъде описан с думи, защото понякога в живота, думите не стигат.
Снощи в „Арена Армеец“ бе един от тези случаи… Снощи нямаше и нужда от думи, защото всичко вече е казано и написано. Снощи само можеше да се усеща. Да усетиш обаче с всяка клетка на тялото си, да почувстваш емоцията, да съпреживееш 7 години на радост, болка, успехи, неуспехи, медали, разочарования, върхове и спадове.
Това усещане си заслужава, разбираш че има смисъл. Снощи видяхме как нашите малки и плахи момичета, които през 2009 година започнаха своя път, вече са пораснали, силни, уверени и готови да продължат напред. Готови да покоряват нови върхове, но този път не в спорта и гимнастиката, а в живота. Те успяха да постигнат всичко и го направиха с много любов – към гимнастиката, към треньорите си, към семействата си, към феновете.
Само те си знаят какво им е коствала тази любов и какво стои зад медалите, лъскавите трика, прекрасните композиции и още по – прекрасните им усмихнати лица по време на състезанията. Да – ние винаги сме ги питали, и те все са ни казвали – лишения, болки, време с най – близките. Това обаче са само думи, които не преживееш ли наистина, няма как да разбереш. Тези момичета бяха отгледани с много любов и това си пролича в залата снощи, защото тази любов струеше отвсякъде и се разпръскваше навсякъде. За първи път ми се случи да чуя председателя на федерацията Илиана Раева да говори трудно.
Дори и на Европейското в Израел, въпреки инцидента с Цветелина Стоянова, тя успяваше да го прави. На бенефиса на „нейните“ момичета, Раева трудно сдържаше сълзите си, гласът и трепереше, а това говори достатъчно за най – силната жена в най – нежния спорт у нас…И всичко това пак само и единствено от любов. Раева нито за миг не спря да дава любовта си за ансамбъла, не спря да вярва я тях, не спря да ги подкрепя, взе всички най – трудни решения, които имаше да се вземат, дори и това момичетата да играят в Израел, въпреки трагедията, която се случи в деня на пътуването им.
Не бях сигурна тогава в това нейно решение, имах леки колебания, но сега, ден след усещането което изпитах по време на бенефиса, съм убедена в правотата на избора й. Помня ансамбъла от 1996 година, който участва на Олимпийските игри в Атланта, първото участие на ансамбли в олимпийската програма. Помня имената им, на всяка от тях, защото бях малко момиченце, което тренираше в залата, където тренираха и те. В САЩ те спечелиха сребърен медал. Дали обаче повечето хора ги помнят…, не зная.
Имената на тези момичета, които „изпратихме“ в „Арена Армеец“, сигурна съм всички ще помнят дълго, защото чувствата и емоциите, които ни накараха да изпитаме през всички тези години, не се забравят лесно. След време, само статистика ще помни колко точно бяха медалите, колко от тях златни, колко сребърни, на кои състезания са изпуснали бухалка или обръч, на кои са били блестящи, но са останали втори…
Хората обаче, никога няма да забравят как са ги накарали да се почувстват, емоциите от съчетанията на „ Хензел и Гретел“, „Лунната соната“, „Фантомът от Операта“, „Цар Лъв“, „Птица Жар“ и „Ювиги хан“. Наричаха ги златни момичета, отбор, нежни грации, с железни нерви, войни дори… След снощи, след сълзите и усмивките на всички в залата, няма друга дума, освен любов, която да опише сбогуването им с хилядите, които са накарали да се почувстват така, както аз се почувствах по време на спектакъла. Надявам се, новите момичета от ансамбъла, да научат точно това от вас, да правят всичко в живота и спорта с любов. И не само те, а и всички ние – Благодарим Ви!
Велислава Миланова, Bulgaria ON AIR