Който вярва в съдбата и нейните закони, със сигурност мисли, че оттеглянето на Райън Гигс и Хавиер Санети в рамките на няколко дни, не е случайно. Който не е толкова суеверен, сигурно мисли, че е съвпадение.

Но от който и лагер да сте, не може да не се вгледате в две други съвпадения. И двамата напускат футбола, след като навършиха 40 години и след като играха две десетилетия за един и същи отбор. Независимо от кой лагер сте вие, на суеверните или не, със сигурност ще признаете, че с оттеглянето на Санети и Гигс си отива една цяла епоха във футбола.

С тях си отива епохата на един футбол, не толкова величествен като сега, но много по-романтичен, по-човешки. И в отношенията между играчите, и в ритъма на игра, и в наситеността на календара, и в заплатите, и в лоялността.

Футболът вече е реклама. Но Гигс и Санети облякоха екипите на Манчестър Юнайтед и Интер, още преди това да се случи. Когато на фланелките нямаше изписани имената на играчите. Когато никой не играеше с един и същи номер и на терена излизаха от 1-и до 11-и. Когато Шампионската лига се казваше Купа на европейските шампиони и там наистина играеха само шампионите.

Кариерата на двамата започна още когато приходите от продадени билети далеч надхвърляха приходите от телевизионните права. Когато клубовете бяха собственост на местни хора, а не на пришълци от други континенти. Когато мачовете се играеха всички по едно и също време. Когато съдиите бяха облечени само в черно. Футболните агенти и спонсорите съществуваха, но не бяха толкова влиятелни, а Жан-Марк Босман бе просто един непознат халф дори и в родната му Белгия.

Когато четете тези редове ще си помислите, че съм обзет от твърде голяма носталгия. И това е така наистина. Защото днешният футбол е зрелище. Главно за хората пред телевизорите. Зрелище за милиарди. Но всеки, който си спомня когато Гигс и Санети прохождаха в Юнайтед и Интер, не може да не изпитва носталгия по онези времена. И по това, което си отива с тези двама динозаври.

Защото Гигс и Санети оставят един футбол, изцяло подвластен на комерсиализма, а не на чисто спортните аспекти. Оставят един футбол, в който лоялността към едни цветове, вече не означава нищо.

Но за играчи като Паоло Малдини, Франко Барези, Тони Адъмс, Джузепе Бергоми, Гари Невил, Пол Скоулс, Джейми Карагър и още много и много, да защитаваш цветовете на един отбор струва повече от всичките пари на света.

А такива играчи, посветени на своя тим дълги години, останаха малко. А съвсем скоро напълно ще изчезнат, заради парите и комерсиализацията. Знамето остават да веят играчи като Франческо Тоти, който вече 22 години е в Рома и счупи абсолютно всички рекорди в клуба. Като Роджерио Сени, който е в Сао Пауло от 22 години и държи рекорда за най-много мачове за един клуб – вече 1144, за които е добавил рекордните за вратар 114 гола. Като Шави, който има 722 мача за Барселона в продължение на 16 години и все още е основен играч за каталунците. Като Стивън Джерард, който все още чака да спечели титлата на Англия след 16 години и 666 мача за Ливърпул.

Имаше и такива хора, които бяха лоялни към своя клуб, но в крайна сметка на края на кариерата си трябваше да търсят място другаде, защото просто от клуба решиха, че е време да се разделят. Така се случи с Карлес Пуйол това лято. Който бе капитан на Барселона десетилетие и спечели всичко възможно и то по няколко пъти.

Така бе и с Раул Гонсалес, който трябваше да напусне Реал и да опита късмета си в Шалке и в Азия. Така беше с Алесандро Дел Пиеро, който остави Ювентус на върха и опита късмета си в Австралия, а сега чака ново предизвикателство от САЩ или Япония.

Такива хора като тях ще се помнят винаги. Независимо дали са спечелили нещо за своя клуб или не. Те завинаги ще останат в залата на славата записани с главни букви.

Гигс и Санети можеше да се откажат по-рано, с по-голяма слава. А не след разочароващите сезони за Юнайтед и Интер. Но това, че не го направиха, когато бяха на върха, е още едно доказателство, за тяхното чувство за дълг към своя тим. Защото всеки тим има нужда от играчи като Гигс и Санети. Независимо в какво състояние се намират. Защото като младежи те играеха така, сякаш са ветерани, а като ветерани, играеха като младежи.

Но всяко нещо, колкото и хубаво да е, си има своя край. А изглежда, че с края на футболната кариера на Гигс и Санети идва и край на онзи футбол, който помним от преди 15-20 години.

 

ВИДЕН ПЕТРОВ