Футболният сезон в България започна с първото домакинство на ЦСКА във В група, което събра повече публика от всички мачове от кръга в А група, взети заедно. Продължи с рейда на червените за купата, в който един след друг покосени падаха представители на така наречения „елит”, а на всеки жребий отборите стискаха палци да им се паднат армейците, за да влязат и те поне за малко в светлината на прожекторите. Сезонът на практика завърши навръх националния празник 24 май, когато ЦСКА прибави още един трофей във витрината си. Това беше футболната година в България, разказана накратко.

Всичко останало е маргинално. Какво друго се случи ли? Една превърнала се в навик титла на Лудогорец. Едни удавени в безсмислено съществуване отбори, пърхащи на издихание край шампиона. Един лъскав, но тъжно празен сектор. Едни умрели от страх да не нарушат статуквото мижитурки, отлично изпълняващи отредените им от задкулисието роли в пошлата постановка, наречена български футбол. И един-единствен ЦСКА, който се изправи, изкрещя „Това е фарс!”, опълчи се на силните на деня и прекъсна сладкия унес, осигуряващ комфорта на тесен кръг от интереси, които убиват смисъла на играта.
Ако някой е забравил, смисълът на футбола е да доставя на хората чисти емоции – понякога радост, понякога разочарование. Но чисти и неподправени емоции. Това забравено по нашите географски ширини футболно правило бе възцарено от ЦСКА. И днес с ЦСКА празнува народът.

Народът, който все още не е изгубил чувството си за сетивност. Мачкан, унижаван, пробиван от „свои” и чужди, ЦСКА седна гордо на трона. Ще кажете: Ама това е просто купа, шампионът е друг. Не, тук изобщо не става дума за класирания, медали и трофеи. А за нещо много по-смислено, по-истинско и по-вечно. Този ЦСКА остава в историята завинаги като шампион по обич от феновете. Този ЦСКА е безусловен лидер в народните симпатии. Този ЦСКА е на върха на хорското възхищение. Този ЦСКА е недостижим в доверието, което получава от народа.

И няма как да е иначе. Това без съмнение е най-симпатичният български отбор на новия век. В него всеки елемент от върха до най-ниското стъпало обича футбола, обича клуба си. На терена с червени фланелки излиза изцяло български състав, а повечето момчета горят в играта, защото носят от деца ЦСКА в сърцето си. Грънчов, Кикарин, Чорбаджийски със сигурност щяха да са на трибуните, ако не бяха станали футболисти. Маламов, Динчев, Преслав Йорданов, Момчил Цветанов и Николай Цветков са завинаги пленени от червената идея. За Галчев всичко може да се каже само в една дума – легенда. Езикът ни обаче се оказва беден, просто няма измислена дума, с която да се опише значимостта на Христо Янев, Владимир Манчев, Ивайло Петров и целия спортно-технически екип. За по-малко от година се роди, израсна и утвърди най-новият член на тесния кръг български футболни стратези. Оттук нататък пред Янев ще падат една след друга всички граници в професията, стига, разбира се, в ЦСКА да продължи да се развива същата философия за доверие в българското, перспективното, цесекарското.

Притесненията дали това печелившо на терена и в сърцата на хората управление може да бъде подменено с познатата от близкото минало схема за умъртвяване на високите амбиции на червения колос, вече изглеждат безпредметни. Пътят на ЦСКА с ръководител Гриша Ганчев е начертан. След изминалия сезон съмнения в правдината на неговия проект не останаха. Доказа го блясъкът на купата. Доказва го най-вече блясъкът в очите на хората по трибуните. Блясък на надеждата и блясък от сълзи по една сбъдната мечта за обединен, чист, свободен ЦСКА. ЦСКА на спорта, ЦСКА на футбола. Само такъв ЦСКА е способен да върне трайно публиката на стадиона. Сред близо 35-те хиляди на „Васил Левски”, превърнали финала за купата в най-посетения български мач през новия век, имаше хора, които не са стъпвали на стадион от повече от десет години. Имаше и такива, които го правят за първи път с децата си.

Правеха го и през целия сезон. Такова стълпотворение на деца по трибуните на български стадион не е имало в най-новата ни история, когато на терена са родни съперници. И те придаваха през всичките тези страстни месеци допълнителна доза святост и чистота на червената кауза. От днес пък онова изстрадало младо поколение армейски привърженици, родени в края на социализма и началото на така наречената демокрация, има своята легенда, която ще предава на потомците си. Досега това поколение бе в ролята единствено на слушател на велики истории, но от вторник вечер ще бъде разказвач. На най-невероятната, най-сладката, най-лудата червена приказка от последните 25 години. ЦСКА направи нещо, което никой не е постигал и едва ли повече ще се повтори – стана първият отбор, състезаващ се във В група, който печели Купата на България. Това остава за историята! Завинаги!

Не може в този момент да не върнем лентата малко назад, за да си спомним как в миговете на ръба на оцеляването, пред угрозата от разединение на червената общност и заличаване на най-успешния ни клуб Гриша Ганчев се зае с тежката мисия да възроди ЦСКА. Така в горещото лято на 2015-а едно малко пламъче на надеждата бе запалено в Борисовата градина. Никой, абсолютно никой обаче не очакваше това пламъче да прерасне в такава клада. Огромна, мощна, всепоглъщаща. На нея час по час бяха опожарявани измислените „принципи”, „правилници” и „морални” наставления на нелегитимни управници, канцеларийни мижитурки, очко-бибочковци и други подобни индивиди. Тази фалшива система с нейните порочни принципи вече не съществува. Върху нейната пепел днес гордо разперил криле стои червеният феникс. Готов за полет във висините. И горко на този, който дръзва да прекъсва полета му.

Стоян Генов, "Тема спорт"