Летните олимпийски игри в Лондон няма да останат сред най-приятните спомени за българския спорт. Представена от 63 състезатели, страната ни зае 63-то място по медали. Най-слабата ни Олимпиада от 60 години насам.

Ансамбълът ни по художествена гимнастика имаше реален шанс дори за сребро, но допусна грешка и остана извън тройката. Детелин Далаклиев докосваше медалите, но загуби драматично в последния рунд. Сашо Александров също се боксира мъжки, а волейболистите ни завършиха четвърти. Борците се оказаха най-голямото ни разочарование, защото именно от тях очаквахме много повече.

Горчивият привкус се засили от последните мачове на двамата ни медалисти. Вече осигурил си поне бронзов медал, Тервел Пулев бе размазан в полуфинала от бъдещия олимпийски шампион Усик. Станка Златева поведе в мача за титлата, но бе туширана като на тренировка и отново остана в подножието на олимпийския връх.

С края на кариерата на невероятния Данчо Йовчев дойде и краят на онова поколение български спортисти, които бяха закърмени с идеята, че на Олимпиада не се ходи само заради участието. Това е мотото на „куфарите”. А истинските победители се връщат с куфари, пълни с медали. За съжаление българският спорт ще издирва своите големи победители. Останаха ни в изобилие дръжките на куфарите.

Тъй като настроението предполага да бъде празнично, ще оставим на страна родното участие в Лондон и ще обърнем внимание на онези спортисти, които се запечатаха в съзнанието на зрителите не само с постиженията си, но и с начина, по който са стигнали до върха.

За британците един от най-големите успехи е свързан с шотландеца Анди Мъри, който най-после се легитимира сред най-големите имена в тениса. Не толкова заради самата олимпийска титла, а защото разпиля на финала на централния корт в Лондон легендата Роджър Федерер няколко седмици, след като швейцарецът го обърна във финала на Уимбълдън. Спечелил олимпийското злато, Мъри свали огромен товар от гърба си и седмици по-късно вече се „разписа” като победител и в турнирите от Големия Шлем.

За любителите на плуването черешката на тортата на Игрите се казва Йе Шивен. 16-годишната китайка отвя всички на 400 метра съчетано, но впечатляващи бяха последните 100 метра от дистанцията, когато се предполагаше, че тинейджърката ще е изморена и поуплашена. Нищо подобно, в последната четвърт Шивен записа по-добро време дори от това на Райън Лохте (?!), който спечели златото при мъжете в същата дисциплина. Допинг или свръхплувец? Докато не се докаже употребата на забранени субстанции, китайката ще бъде смятана за истинско чудо.

Оставаме в плуването, където Майкъл Фелпс пренаписа историята със своя 18-ти златен медал от Олимпиади и общо 22-ро отличие. Рекордът на американеца едва ли ще бъде подобрен скоро, а само за сравнение на второ място във вечната ранглиста на Игрите е гимнастичката Лариса Латинина с 9 златни медала от общо 18 отличия.

Лекотата с която Фелпс се изстрелваше във водата, изчистеният му стил на плуване, съчетан със свръх волята за победа, за мнозина са по-впечатляващи от купищата злато във витрината му.

Една звезда залязва, но друга изгрява. 15-годишната литовка Рута Мейлутите бе безапелационна на 100 метра бруст, въпреки съпротивата на опитната 25-годишна американка Ребека Сони. За втората се смята, че се намира в най-добрата си форма, но какво ли ще ни предложи още в близките години сензацията Рута?

Юсейн Болт или Йохан Блейк? Сънят на най-бързия мъж на планетата седмици наред преди Игрите бе стряскан с отличните резултати на неговия сънародник. Или поне такава картина бе изрисувана от медиите, които използваха прякора на Блейк - „Звяра”, за да създадат още по-голямо очакване в Царицата на спортовете. То обаче се изпари моментално след финалите на 100 и 200 метра, спечелени от Болт, който оставя впечатление, че все още не е достигнал тавана на възможностите си.

Двете звезди на ямайската лека атлетика обединихи сили в щафетата 4 х 100 метра, където бяха подпомагани от Неста Картър и Майкъл Фрейтър. Квартетът счупи световния рекорд с резултат 36.84 секунди и донесе третия златен меда на Болт от английската столица. Той си тръгна също с толкова златни медала и от Пекин през 2008 година.

От 2004 година насам, когато спечели златен олимпийски медал (записвайки серия от 43 поредни победи) Феликс Санчес нямаше нито един успех на голямо състезание, той сякаш изведнъж слезе от върха и падна в „черна дупка”. През лятото никой не слагаше в сметките позабравения състезател от Доминиканската република във финала на 400 метра с препятствия. Феликс обаче се завърна с гръм и трясък, записвайки най-доброто си време в последните осем години. Втори златен олимпийски медал в дисциплината и река от сълзи по време на награждаването.

Санчес най-добре от всички знае цената на това късче злато (което е всъщност близо 90% сребро). През 2008 година в Пекин атлетът тъкмо е научил за смъртта на баба си, с която имат силна връзка. Той отпада в пресявките, но месеци по-късно иска отново да спечели златото. И след като го направи по сензационен начин в Лондон, той извади снимка с баба си, падна на колене и се разплака. Надписът на шампионските му шпайкове: „Abuela” (от испански - Баба).

И ако Феликс Санчес е доказателство как можеш да превъзмогнеш емоционалната болка, трансформирайки я в спортен хъс, с който да надскочиш себе си в търсене на златния медал, то в Лондон имаше един атлет, който може да бъде считан за загадка за медицината.

Мантео Мичъл участва в щафетата на САЩ на 4 по 400 метра. По време на полуфиналната серия състезателят усеща силна болка в крака на стотния метър. По средата на дистанцията той чупи фибулата в левия си крак. Болките са ужасни, но шумът от трибуните е толкова силен, че ревът на ранения атлет не се чува.

Мичъл довършва някак си отсечката и САЩ се класира на финала с най-добро време. Там американците остават със сребърен медал, тъй като Мантео не участва – кракът му е в гипс, той няма представа дали някога отново ще се състезава на най-високо ниво. Но решението му да зареже здравето си в името на отбора, докато изпитва неописуема физическа болка – това го прави истински герой без златен медал на гърдите.

Друми Георгиев, Gol.bg