Наскоро се загледах във фейсбук-профила на един мой познат и в графата „любими цитати” намерих фраза, която първо ме разсмя искрено, но после ме накара да се замисля. Засмях се защото знам, че е казана от сърце - така, както е почувствана. А се замислих, защото авторът на цитата е в пъти по-добър в своята професия, отколкото всички онези, които го осмиват. „К’ъв си ти бе, цървул?!”- Христо Стоичков. Това пишеше в профила на моя познат. За Стоичков има много вицове, като например онзи, в който българският нападател вече е трансфериран в Барселона. Камата влиза в кабинета на президента на Барса Нунес и двамата се прегърнали. Още държейки ръката на Камата в знак на благодарност и възхищение, Нунес тържествено заявил: „Risto, Buenos dias!”. Ицо се усмихнал и гордо отговорил: „Буенос Айрес!”.
Когато беше треньор на националния отбор, Камата се заяде с румънските журналисти, казвайки, че когато той е имал Мерцедес, те са „карали колелета”. Христо бе изгонен срещу Швеция, нахвърли се върху Ленарт Йохансон, не се плашеше от хърватите и бясно защитаваше един откровено слаб български национален отбор. Защото е мъжкар.
Дори на един дилетант ще му стане ясно, че национален отбор с трима класни играчи и осем "не чак толкова добри футболисти" не може да постигне нещо голямо и карайки на мускули, националният ни отбор се държеше на три „колони”. Въпреки това Стоичков заяви: „Моят отбор е най-силният в света”. Бъдете сигурни, че го вярваше, искаше му се да изстиска повече от възможното от банда бандити и едва трима играчи на топ-ниво.
Христо обаче си сложи главата на гилотината и прие предизвикателството. Не за пари. Той спокойно можеше да отиде в арабски, японски или американски отбор за някой друг долар повече. Но желанието да се докаже като капитан на пуснал котва кораб бе по-голямо от нуждата от спокойствие. Само луд би избрал трудното пред лесното, а Христо е малко или много луд. В добрия смисъл на думата. Само луд човек може да каже, че малка във футболно отношение България може да бие настоящия световен шампион Германия, пълна със суперзвезди и играла преди това на три финала на последните три световни първенства. Безумие! Но Христо се оказа прав, а „Айн, цу цвай, цу дрън” обиколи световните медии.
Стоичков беше от типа футболисти, които не играеха за пари, а за емблемата, за идеята. Той остана верен на Барса и отиде в Парма, защото Нунес предпочете торбата с пари, дадена му от италианския млечен гигант "Пармалат".
Да си предан е качество, което не е за всеки. Моралът и ценностната система не се продават в магазините, не се придобиват и не се изучават никъде. Или ги имаш, или не. Стоичков ги има. И нека неговите завистници ни обяснят дали са оставили нещо след себе си в професията си? Били ли са реклама на родината ни по света? Едва ли?!
Трудният на пръв поглед характер на Стоичков е причина той да бъде ненавиждан и да бъде определян за „простак”. Защото казва истината в очите. Аз предпочитам да имам един такъв приятел, отколкото десет лицемерни познати, които ще ми казват онова, което искам да чуя. Христо е прекалено чувствителна натура, бил е мамен, лъган, изнудван. Затова и изгради една стена, която за мнозина го превърна в недосегаем.
Когато Стоичков удари няколко шамара на български "папарак" в Испания, никой не спомена, че Стоичков е искал от фотографа само едно - да го помоли лично, да му се обади. Христо не отказва автограф или снимка. Но като всеки искрен и доверчив човек, той не обича да бъде лъган, не иска нещата да се правят зад гърба му. В България обаче се търси евтината сензация, най-добре ще е да наплюеш някого.
Умишлено не изброявам всичките индивидуални и колективни успехи на Христо Стоичков, защото за него Франц Бекенбауер беше казал: „Ако не беше българин, той може да играе във всеки национален отбор, в който си поиска”.
В годините, в които учениците си мислят, че Георги Раковски е само улица в София, а Ботев - футболен отбор, рядко се намира образ, който да обедини една отдавна разединена нация. Христо Стоичков обаче успя. Той и националният ни отбор успяха да обединят хора, които преди това се мразеха заради партийната си принадлежност, или заради бидона с киселото зеле в мазето.
В средата на 90-те години имаше глад, мизерия и гняв, един чисто човешки гняв, че си се родил в една изгнила държава. И точно тогава като гръм от (не)ясно небе дойде фурорът от Париж, а след това и САЩ '94. Малки и големи, жени и деца, учители и комбайнери, лекари и таксиметрови шофьори, професори и миньори- всички се прегръщаха и целуваха братски по улиците, също като в разказ на Вазов или Елин Пелин.
Сякаш от нищото тези хора намираха някакъв смисъл в нещо, което дори не ги касаеше пряко. Всички те осъзнаваха, че няма да получат пари за радостта си, хладилниците им ще бъдат все така празни. Но стоплените човешки сърца нямат цена. Те не могат да се купят. Бездушни хора откриха смисъл да живеят и да се борят, а не да съществуват незабележимо. Спортът е „война в мирно време”, където всяка нация показва своето превъзходство над другите. И когато националният отбор по футбол стана четвърти в света, българинът се почувства значим.
Та ние победихме Аржентина и Германия, отбори с общо шест световни титли и бяхме на крачка да се преборим с Италия, когато бяхме спрени от френски съдия. Една „армия”, начело със своя най-храбър „войник” върна радостта по лицата на едни обикновени хора. Никога няма да забравя чувствата, които изпитваше детската ми душа тогава, с какво желание ставах сутрин, какъв прилив на енергия усещах. Вълната на емоциите заливаше като цунами всички българи.
А Стоичков бе име, което ме караше да настръхна и след отказването му от футбола. Защото се сещах как скочих и се ударих в масата, след гола му срещу Мексико. Болката нямаше значение, нищо, че синината остана дни след мача. Сещах се за гола му срещу Германия, за трите му гола на Европейското първенство и преди всичко - за победите, които той носеше на България. За радостта, която ми подари. Важното беше как се чувствам. Аз и милиони други като мен. А Христо Стоичков носеше със себе си мощен емоционален заряд, който предаваше на тези, които го гледаха, на тези, които му симпатизираха.
Камата по значение е двуостър нож - може да режеш с него, но може и да се порежеш. Камата не е предназначена за игра, не е за всеки. Христо Стоичков напълно оправдава своя най-известен прякор. Остър, рязък, винаги директен.
Христо се затвори в себе си за обществеността и малко хора го познават такъв, какъвто е - верен приятел, готов да помогне, дори ако му звъннеш докато спи. Малко се говори за благородността на този велик българин, за благотворителността, която той старателно крие. Защото искрената помощ е тази, която остава скрита за публиката. Иначе се превръща в театър. Стоичков създаде детски академии в Барселона и Етрополе, той дава своя принос в изграждането на млади футболисти и тяхното възпитание.
Като всеки един романтичен и чувствителен човек, Камата остана наранен от своите, от тези, които са значили нещо за него. Преди време бях попаднал на една сентенция, че „вулгарният човек е разочарован идеалист”. Точно като Христо Стоичков. Той напада пръв, защото вече е изморен от фалша около себе си, от евтините (да не споменавам какви) номера, на знайни и незнайни анонимници.
В моето съзнание Стоичков ще остане като герой, като човек, който ще помня винаги, защото той ми донесе емоция. Без да съм я търсил, без да съм си мислел, че ще ме „държи” толкова дълго време след това. Реклама на България по света над десет години след своето отказване, Христо все още е обичан от повечето българи. Защото колкото и разединен народ да сме в наши дни, някои от нас помнят и никога няма да забравят своите герои, онези, които са ни накарали да се просълзим, кожата ни да настръхне, докато най-спокойно сме си седели на масата.
Стоичков беше уникален футболист, който ще се запомни със своите стил, агресия и експлозивност. И въпреки множеството си избухвания и скандали, Камата остава сред най-големите спортни герои на България. Бурният му нрав го направи още по-неповторим и неподражаем. Обичан или мразен, Стоичков остави завинаги името си в историята на българския футбол.
Честит Рожден ден, Христо!
Друми Георгиев, Gol.bg