свързани статии

Христо Стоичков представи своята „История“ и в Чикаго, а екип на предаването „Код Спорт“ по ТВ+ проследи събитието. Пред около 2000 души в зала „Хенгинг Гардънс“ се събраха приятели и легенди от българския футбол. Цветан Йончев, Божидар Искренов и Димитър Попов седнаха на ВИП местата, заедно с ММА боеца Благой Иванов. След срещите с българската общност в Лондон и Чикаго предстои презентация на книгата, написана в съавторство с Владимир Памуков, в Барселона през септември и в Торонто през октомври.

Очаква се през новата седмица издателите от „Софтпрес“ да обявят и лятно турне на Стоичков у нас. Кавалерът на „Златната топка“ трябва да избере само шест града от десетките желаещи да домакинстват за представяне пред публика и автографи върху копия от „Историята“.

– Как се чувстваш, Христо?

– Емоцията е много голяма, защото в САЩ започна всичко за българския футбол. Първата победа на световно първенство през 1994 г. През 2019 г. се навършват 25 години от спечелването ми на „Златната топка“. Тук играх три години в Чикаго Файър, тук завърши моята кариера. Невероятна вечер! Искам да благодаря на всички хора, на организаторите, които направиха това мероприятие страхотно. Видях едни щастливи и горди хора. Благодарение на тях сме израснали и сме ги радвали по стадионите, когато сме побеждавали и сме вкарвали голове.

– Тази книга тежи 1 кг – труден ли беше пътят на „Историята“?

– За мен беше лесен, защото съм го изживял. За Владо Памуков беше трудно, защото в продължение на две години не е лесно да пишеш, да се сещаш за неща. Имало е ситуации, за които той ме е подсещал. Много голяма част от времето Владо е прекарал с мен по самолети, хотели, лагери, мачове. Знаеше много от нещата, но все пак две години труд не е лесно, защото искахме да покажем на хората кой съм. Вътре в книгата има и хубави неща, има и лоши. Не съм спестил на никого нищо, защото ако го спестиш, това няма да си ти. Обичам да представям нещата такива, каквито са. За някои хубави, за някои – лоши, както ги приемат. Къде съм падал, къде съм ставал, но не съм се оплаквал. Продължавал съм напред и съм се старал винаги да бъда аз. Това, което съм си поставил за цел и за моя мечта, се сбъдна. Оттук нататък си гледам внучката, правя си кефа и по-малко зор, защото времето минава. Хората отдавна са направили равносметката кой къде е. Затова казвам, че съм щастлив. Не искам да ме сравняват с никого. Не е хубаво и да сравняват някои от младите футболисти, тези „новите“ няма да дойдат. Те си имат собствен живот, а когато нямаш нещо начертано и някакви цели, е много трудно да го постигнеш.

– „Златната топка“ е и за всички българи. Всички казаха, че много се гордеят с теб и ти си като национално богатство за всички нас.

– Още като много малък, когато за първи път видях победителя за „Златната топка“ през 1977 г. – Кевин Кийгън, си казах: „Защо и аз да я нямам един ден?“ И започнах да преследвам тези цели. Но се постигат с много труд. Когато за първи път видях българин да държи „Златна обувка“ в ръцете си, лека му пръст на Гошо Славков, тогава си казах: „Бат Гошо е от Пловдив. И аз искам да имам такава „Златна обувка“. Моята цел беше като неговата – да вкарам повече голове и да стана носител на този приз. Стана това през 1989 г. с всички мои съотборници в ЦСКА, някои вече не са между нас, но на трофея всяко име е написано.