Днес най-големият динозавър в българския футбол Венцеслав Стефанов става на 75 години! Повод „Тема Спорт“ да потърси президентът на Славия за едно откровено и чисто човешко интервю за победите, трофеите и… болката.

 

 

Г-н Стефанов, честит рожден ден! Как се чувствате на 75 години?

– Като на 25!

Здраве като на космонавт…

– Господ си знае работата. Той решава. Да не му отнемаме тези функции.

Догодина стават 30 лета, откакто сте в българския футбол, в Славия. Вярвахте ли, през призмата на времето, че ще се задържите толкова дълго време?

– Не, ни най-малко…

Предполагаме, че през годините ви е идвало и да се откажете, в някои моменти?

– Много често, по едно време и напоследък.

Какво ви е разочаровало толкова през годините, за да имате такива мисли и намерения?

– Много неща. Най-вече ме разочарова това, че няма желание да се развива българския футбол. Ако нещо се прави то трябва да е за младото поколение. Защото не да е след нас и потоп, а да гледаме да има бъдеще! За да могат моите внуци, вашите деца, утре да имат шанс да се развият. Да изпълнят мечтите си, да станат добри футболисти и човеци, защото имаме много талантливи наши деца. Просто вниманието е малко, пренебрегват се, заради недоказани чужденци. Без значение откъде са. Виждаме, че и слабо се развиват детско-юношеските школи. В тях трябва да се работи по начина, по който го правят европейските клубове. Да взимаме добрия пример, а не да се хвърли на децата една топка и те да тичат подир нея. Още от най-крехка възраст трябва да се учат, че футбола е мъжка игра за джентълмени. И по всякакъв начин да се борят да бъдат победители.

Повече ви даде или повече ви отне футболът за тези години?

– Никога не съм гледал плюсовете и минусите. Винаги съм гледал, ако може да направим така, че да радваме и хората, и децата. И да може така и самите ние да изпитваме наслада от това, което правим. Има една руска поговорка, която гласи – каквото посееш, това ще пожънеш. А ние искаме нещата да се случват ден до пладне. Не става така. Ето, виждаме Грузия. Хората решиха да ограничат броят на чужденците, дадоха шанс на своите деца. Школите заработиха по съвременен начин и гледате къде отиде Грузия, и къде остана България! И тук говорим за страна, която е по-малка от нас, като население. Хърватска вече е от големите сили и няма стигане.

Базите кога ще оправим, явно оттам трябва да тръгнем, ако искаме да видим резултати?

– Това нещо не може да се случи без подкрепата за държавата. А тя нехае, нея това не я интересува. Ние в това отношение вече нямаме база за сравнение и със Северна Македония. В Източна Европа ние сме в най-окаяно състояние.

Дубълът на Славия през 1996 година ли си остава най-яркият ви, бял футболен спомен, момент?

– По принцип да. И многото победи, които сме имали. Това е черешката на тортата ми.

Има ли треньор, който да ви е докоснал най-много, да ви е бил присърце, през годините?

– Кано Коцев завинаги ще остане изписан със златни букви. Имам много положителни спомени и от Миодраг Йешич, Бог да прости и него. И от Иван Колев, Александър Тарханов… От повечето треньори, които са работили в Славия, имам само най-добри впечатления.

Само Наско Сираков не успя да стане добър треньор в Славия?

– Но пък беше много добър футболист, а после и мениджър, след като устиска Левски и клубът вече не е с тези борчове, които имаше.

Има ли Венци Стефанов врагове или повече са приятелите?

– Врагове е силно казано. Приятелите са повече, защото все пак футболът е колективна игра и хората се стараят да бъдат заедно. Да са едно цяло. Да гледат в една посока.

Така, както националите ни гледаха в една посока през 1994 година в САЩ…

– Да, но скоро време май няма да имаме такъв момент, за съжаление на това поколение, което е сега.

Кой е най-добрият български футболист за вас?

– С ръка на сърцето, трудно ми е да определя… Аз съм гледал и Гунди (Георги Аспарухов), и Шами (Александър Шаламанов), и Чоко Василев (Александър Василев), и Димитър Якимов. Все големи имена.

Имахте ли друга голяма футболна любов у нас освен Славия?

– Не, никога.

А в европейския футбол?

– Харесвал ми е Манчестър Юнайтед. Там имах приятели. Сега и двамата не са в клуба. Но бяхме много близки с Будимир Вуячич (б.р. – един от главните скаути на Юнайтед) и сър Алекс Фъргюсън. После и с Неманя Видич.

Ще видим ли скоро Славия в битка за челните места?

– Вярвам, вярвам, че ще дойдат много по-добри времена за Славия. И като цяло за българския футбол. Ако не вярваме, защото го правим тогава… Човек все в нещо трябва да вярва.

А загубихте ли вяра за вашата най-голяма болка, отвлеченият ви син? Има ли надежда, развитие. Нещо, за което да се хванете…

– Не. Остава само болката, а с нея трудно се живее… Както казват старите хора, това слънце грее, но не топли!