„Моето верую е – моля се всеки ден да има утре“. Това каза от Франкфурт Петър Хубчев, който води най-важната битка – срещу коварната диагноза рак.

По време на интервюто с него за предаването „РадиоТочка“ на БНР се чуваше пролетното чуруликане на птички.

„В момента съм в една гора, парк, до които живея близо – във Франкфурт“, сподели той.

И за пореден пък доказа, защо е „желязната петица“: „Няма смисъл да се оплаквам и отчайвам. Имам един единствен изход, то е да продължа да изпълнявам това, което лекарите ми казват, и да имам късмет.“

И признава, че е имал късмета да попадне на добрите места за лечение на онкологичното заболяване – университетската клиника във Франкфурт.

Хубчев благодари на семейството си за силата, подкрепата и грижите към него.

свързани статии

А за благотворителния търг, за малките жестове на хората от родното му село Гложене, на читалището, на хората, които организират кампания, на община Тетевен – той сподели:

„Малките жестове са най-голямата подкрепа. Имам страхотни приятели и роднини. Стилиян Петров и съпругата му ни помогнаха изключително много в първите дни, след като чух диагнозата. В момент, в който не знаехме какво да правим. Послушах Стилиян и обявих заболяването си, въпреки че първоначално не исках“, сподели Петър Хубчев.

За внуците си казва, че това е най-великото усещане – да гледа как 3-4-годишните деца играят, „сега разбрах защо внуците се обичат повече от децата“.

Признава, че се притеснява за бъдещето на деца и внуци.

„Не ми харесват много от нещата, но не мога да променя нищо, ще се стремим да ги възпитаме по най-добрия начин, по който ние сме възпитани“, казва той.

„Трябва да показваме по-голямо смирение, да не сме арогантни в живота и във всичко, което правим. Трябва да сме по-смирени, да си знаем мястото и повече труд да влагаме“, препоръча бившият национален селекционер и даде за пример коментарите за българското първенство.

„Ние се изказваме като eдва ли не световни шампиони, и то такива имена… вече не ги помня“, допълни той.

Хубчев коментира и успехите на родния футбол от САЩ 1994 г. и европейското първенство през 1996 г. и смята, че след това футболът ни е продължил по инерция.

За пример даде как отбори във втора Бундеслига играят домакински мачове пред 50 000 – 60 000 зрители.

Снимка: Lap.bg