Тази събота започва световното първенство по снукър и всички любители на този спорт вече очакват най-престижната надпревара в кралската билярдна игра със затаен дъх.  На тази дата Нийл Робъртсън започва защитата на титлата си. На същата тази дата се навършват 5 години от последния мач в кариерата на Пол Хънтър. По ирония на съдбата негов последен съперник край зеленото сукно е точно Робъртсън.

Хънтър остана завинаги на 27, умирайки от онкологично заболяване на 9-и октомври 2006 година, едва пет дни преди своя рожден ден. До днес все още може да видите плакати с неговия лик, фланелки и артикули, на които грее незабравимата усмивка на този невероятен снукър-майстор.

Най-близкият приятел на Хънтър – Матю Стивънс, носи ковчега на Пол със сълзи на очи. Двамата имат няколко незабравими мача като противници и винаги загубилият си тръгва весел след срещата, знайеки, че неговият голям приятел продължава напред в турнира. Рони О’Съливан също е сред най-близките хора на Хънтър. Ракетата признава, че е напуснал мача си от Ю Кей Чемпиъншип срещу Хендри в края на 2006 година, защото не е можел да се концентрира, мислейки за своя голям съперник и приятел Пол Хънтър.

Наричан „Бекъм на снукъра”, русокосият шампион става най-младият полуфиналист в ранкинг-турнир: през 1996 година на Уелш Оупън, когато англичанинът е на 17 години и 3 месеца. В следващите години майсторът триумфира два пъти в тази надпревара.

Хънтър достига полуфинал на световното първенство в Крусибъл през 2003 година, когато водейки с 15-9, губи с 16-17 фрейма от Кен Дохърти  в един от най-драматичните двубои в историята на играта. На Ю Кей Пол също е достигал най-много до полуфинал, но неговият дом си остава Мастърс- турнирът, в който участват най-добрите 16 играчи през годината.

Интересното е, че и при трите си титли в този турнир Хънтър печели максимално трудно - в мачове тип „пълен формат” - в цели 19 фрейма. Друг любопитен момент е, че и в трите двубоя Хънтър изостава катастрофално и се завръща в мачовете с феноменална игра и серии от сенчъри-брейкове.

През 2001 година „Бекъм на снукъра” изостава с 3-7 от Фъргъл О’Браян, но стига до успеха. На пресконференцията Пол признава, че по време на почивката е минал към горещ “План Б” в хотелската си стая, заедно с приятелката си Линдзи, след което се връща край масата и записва фантастичен обрат.

Година по-късно Хънтър отново е на финала в Уембли арeна и защитава трофея срещу двукратния световен шампион Марк Уилямс. Уелсецът повежда с 5-0, но Хънтър прави нов грандиозен обрат и печели отново с 10-9.

През 2004 година англичанинът се класира за трети финал в турнира на най-добрите 16 играчи в рамките на четири години. Този път съперник е намиращият се в страхотна форма по онова време Рони О’Съливан. Ракетата повежда с 6-1, 7-2, 9-7 и е само на фрейм до титлата. Петте сенчъри брейка на Хънтър в мача го вадят от кестените и той триумфира пред смаяния поглед на всички в залата.

В Шампионата на играчите през същата тази 2004 година Пол играе на финала срещу легендата Джими Уайт. Вихрушката печели и слага край на 12-годишната суша без титла, а при награждаването Пол се радва наравно с него, казвайки „Джими беше мой идол като дете, затова тази вечер ще празнувам”. Месеци по-късно шесткратният световен вицешампион Уайт не може да се сдържи и плаче като малко дете, научавайки за смъртта на Хънтър.

Безспорният талант на родения в Лийдс русокос майстор го прави един от най-успешните играчи в историята на снукъра. Ранната му смърт, благородството му към съперниците и близостта му до феновете го митологизираха до такава степен, че най-великите в спорта поискаха Мастърс да носи името "Пол Хънтър".

В рамките на 12 месеца снукър-майсторът пропада от 4-о до 34-о място в ранглистата заради заболяването си и постоянните химиотерапии. Световната професионална билярд и снукър асоциация също отчете факта, че притежава истински диамант и заради Хънтър промени правилата на един от най-консервативните спортове – там, където имената нямат думата над традициите. В края на юли 2006 година мощната организация излезе с изявление, че „замразява” 34-тата позиция на Пол в ранглистата и той няма да пропада повече в класирането, докато не се излекува.

Плановете на светлоокия майстор бяха да откаже участия през целия сезон 2006/07 и да се завърне отново. Това завръщане така и не се случи. Хънтър никога повече не се появи с щека в ръка, но остави след себе си ярка следа в един от най-джентълменските спортове.

„Бекъм на снукъра” играеше последните си мачове при постоянна болка, но неговата любов към играта беше толкова силна, че той излизаше да играе, въпреки че не се чувстваше добре в кожата си. Самият той бе признал, че тренира малко, че не е готов за битка със съперниците, тъй като силите му отиват за по-важната битка – тази с коварната болест.

Все едно беше вчера, когато влязох в интернет, за да проверя новините от деня. Беше един най-обикновен октомврийски ден през 2006 година, който не мога да забравя и до днес. Пол Хънтър не беше сред тримата ми любими снукър-играчи, дори не го познавах лично, не сме си и кореспондирали. Но този човек имаше едно много силно излъчване, грабваше зрителя с играта си, с изражението си и най-вече с начина, по който се държеше към съперници, съдии и публика.

Прочитайки, че Хънтър е починал, очите ми се напълниха със сълзи, а първата картина, която се появи в съзнанието ми беше онази снимка, на която съсипаният от химиотерапията и останал без нито един косъм на главата си млад човек държи невръстната си дъщеря и й се радва, знаейки, че умира.

Пол не приличаше на себе си и както по-късно казва неговата съпруга Линдзи, той беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, нямаше коса, кожата му беше сива, костите му изпъкваха, а езика му удебелен. Година след като Пол и майката на детето му се венчават в Ямайка и са на върха на щастието, техният живот се променя драстично. Щастието им се разбива на хиляди парчета. Ей-така, от нищото.

През онзи октомврийски ден се замислих, колко кратко може да е на пръв поглед неразрушимото щастие, колко бързо може да отлети смеха и как без да искаме сълзите могат да ни удавят. Или поне да ни задавят, както стана с Линдзи. Тя вече има друг човек до себе си, но посланието й към Пол остава в ковчега му – „Ти си единствената любов в живота ми”.

Историята на Пол Хънтър е една красива приказка с грозен край, в която патето не става лебед. В тази приказка лебедът умира най-неочаквано, докато блести най-ярко, докато е най-величествен и силен. При това Хънтър беше добър, наистина добър човек, не само силен снукър-играч.

Англичанинът можеше да бъде арогантен, надменен или циничен, но не беше такъв. Той беше млад, симпатичен, богат, известен, обичан, щастлив, преследван от феновете... И не се промени. Отиде си такъв – човечен, с усмивка на лице, държейки дъщеря си в ръцете си.

Пол Хънтър уважаваше своите съперници, радваше се и страдаше заедно с тях. Той се появи в снукъра с гръм и трясък. По същия начин си тръгна. На „лов” за вечна слава, оставяйки сами съпругата си Линдзи и малката Еви, „Ловеца” никога няма да остарее, също както никога няма да избледнеят спомените за него.



Друми Георгиев, Gol.bg