Боряна Калейн е родена през 2000 година в София. Влиза в залата по художествена гимнастика, когато е само на 6 години. Детството й минава в интензивни тренировки под ръководството на Марияна Памукова. Първото й голямо постижение е бронзов медал на топка през 2014-а в Баку. Следват медал след медал и успех след успех. През 2022-а тя донесе на България два златни медала и един бронзов от Европейското първенство в Израел.

Година по-късно Боряна Калейн печели абсолютната европейска титла в Баку. Тя е сребърна олимпийска медалистка от Париж 2024. През декември обяви, че слага край на състезателната си кариера.

свързани статии

"Старая се да съм добър човек. Знам, че няма перфектни хора, аз също не съм перфектна, но се старая да откривам своите грешки и да ги коригирам, да имам добри отношения с хората и когато мога да помагам", каза Боряна Калейн в предаването на bTV "120 минути".

"Училището беше трудно, да, определено. Отношенията ми с моите близки и приятели също са трудни, тъй като професионалният спорт отнемаше много от моето свободно време и рядко ми оставаше време за хората, които бяха до мен през годините. В крайна сметка аз бях решила, че ще направя всичко възможно да бъда добра ученичка - учила съм по време на тренировка, по време на загрявката, понякога докато се разтягахме", връща се назад в годините тя.

"Докато не започнах да тренирам художествена гимнастика, не бях чувала за такъв спорт и не бях гледала нито едно състезание по гимнастика. Стана много случайно, аз ходех на балет и на плуване, но не харесвах достатъчно много и двете, за да запалят искрата в мен. Майка ми, в търсене на спорта за нейното много активно и енергично дете, се разхождала един ден около стадион "Раковски", спряла една жена на улицата, за да я попита дали знае къде има зала по гимнастика, тъй като така била чула, че там някъде има зала по гимнастика. Това се оказа личният ми треньор Мариана Памукова. Аз започнах подготвителна група при нея една седмица по-късно", разказва началото бившата националка.

"Бях много впечатлена от тавана на залата - колко е висок и колко е огромна залата. Аз бях единственото дете в нея, беше абсолютно празна зала. Може би е било в почивен ден или някаква обедна почивка, но това ме грабна още от първия момент. Огромното пространство, в което аз можех да си играя. Осъзнах, че това не е просто игра на първото ми състезание, когато завърших четвърта и тогава си скъсах грамотата по време на награждаването. Тогава осъзнах, че аз съм очаквала от себе си да бъда на стълбичката и да спечеля медал и че не е просто забавление за мен този спорт. А кога осъзнах, че това е треньорът, с когото искам да работя? Може би в годините страшно много се привързахме двете една към друга. Преминахме през много трудности, както професионално така и в личен план и в нито един момент не се отказахме една от друга. Имахме такива възможности, но избрахме да продължим заедно и това ни сплоти още повече", откровена е сребърната медалистка от Игрите в Париж.

"За мен четвъртото място винаги е било най-болезненото. Хората обикновено вадят статистики, че сребърните медалисти са най-нещастни, но всъщност четвъртото място е доста по-болезнено, защото си бил на крачка от медала. Ти може да си завършил втори, но поне имаш медал. Докато като останеш извън почетната стълбичка е много по- болезнено и винаги започваш да си връщаш лентата назад, да се чудиш какво е можело да направиш по-добре, какво не ти е достигнало, къде си можел да се подобриш в процеса на работата. А аз имам ужасно много четвърти места в моята кариера - на световни първенства имам 8 четвърти места. И винаги това четвърто място, смятам както съдбата ми е помогнала да започна спорта, то ме преследваше през цялата ми кариера, за да ми даде един добър урок", допълва тя.

свързани статии

"Много исках да съм перфектна, точно тогава на момента и в това си желание аз самата започнах да се изнервям и не ми вървяха добре тренировките. Не си ценях успехите през годините достатъчно много, тъй като винаги се обвинявах че не съм била достатъчно добра. Това ме накара да си направя една равносметка, че нещата, които съм постигнала през годините преди това са наистина добри. Класиранията и медалите, които съм спечелила са добро нещо. Аз винаги имам накъде да се развивам но трябва да се радвам и на успехите. При нас минута и тридесет, деветдесет секунди е всяко едно съчетание и просто нямаш право на грешки. Това е едно огромно напрежение да знаеш, че точно в този момент ти трябва да го направиш перфектно. И без значение какво си тренирал в залата до този момент ти трябва да го направиш - може да си бил болен, може да не си имал добри тренировки, може да се възстановяваш от травма - това ти е единственият шанс. Трябва да го направиш сега иначе ще чакаш още четири години. Ако не бях взела медал в Париж, може би нямаше да се откажа", признава медалистката от Олимпийските игри.