Гари Спийд изживяваше една мечта. След бляскава кариера на футболист, в която стана полевия играч с най-много мачове за Уелс, неговата кариера на мениджър предвещаваше да бъде също толкова успешна. Три поредни победи като мениджър на Уелс, включително и 4:1 в последния мач срещу Норвегия, накараха специалистите по света да аплодират Спийд. Човекът, който прескачаше стъпала.

Той имаше репутация на професионалист и на човек, който винаги опитва да помогне на другите. Качества, които не винаги се свързват с футбола на най-високо ниво. Той беше земен.

В събота вечерта Спийд гостува на предаването Футбол Фокус по Би Би Си Едно. Шоу, в което се дискутира футбола и Гари успя да покаже своите знания и виждания. Изглеждаше спокоен и уверен.

Докато го гледах си спомних как си мислех преди време за младока, който дебютира в Лийдс през 1988 и се превърна в голяма фигура. Няколко часа по-късно той бе намерен обесен в гаража на дома си, който делеше със съпругата си и двамата си сина.

"Защо, защо, защо?" беше отчаяния въпрос публикуван в Туитър от Роби Савидж, бивш съотборник на Спийд в националния тим. Това бе и въпроса върху устните на всички, които познахава Спийд. И на тези, които не го познаваха.

Как може човек, който има толкова много, за което да живее, да стигне до саморазрушение?

Почти толкова шокиращо колкото е новината за смъртта му, бе времето на трагичния инцидент. По обед в Централен Лондон, книгата "Живота е толкова кратък" на журналиста Роналд Ренг бе кандидат за Спортна книга на годината на "Уилям Хил". Тя описва живота на Роберт Енке, един от най-добрите вратари на своето поколение.

В един студен есенен ден през 2009 г. германеца скочи под влак на един малък прелез до селцето Айлвезе близо до Хановер. Той беше на 32 г. и страдаше от депресия.

Други скорошни самоубийства включват Тим Картър. Бившият вратар на Съндърланд се обеси през 2008 г., а Дейл Робъртс, вратар на Ръшдън енд Даймъндс, стори същото преди година. В крикета честотата на самоубийствата доведоха до появата на книга за това през 2001 г., наречена "Тишината на сърцето". Голямата ирония е, че увода на тази книга бе написан от Петер Рьобук.

Преди по-малко от 2 седмици Петер Рьобук, още един оттеглил се спортист с величествена кариера, скочи от прозореца на хотела си в ЮАР и се самоуби. Бивш капитан на тима по крикет на Съмърсет, който след това стана коментатор и журналист, Рьобук бе обвинен в сексуално нападение срещу 26-годишна южноафриканка само минути преди да отнеме живота си.

Мнозина са опитали да разгледат тези трагедии и да намерят някакъв смисъл. Но може би просто няма такъв. Но едно заключение, което можем да направим е, че "мечтата", независимо какво изживяване може да ти донесе, не е панацея.

Слава, пари, популярност, и други супер постижения, които са ценени от модерното общество, не предпазват един човек от по-дълбоките, сложни и трудни аспекти на живота.

Спорта от своя страна, бавно научава този закон. Когато Стан Колимор, един брилянтен нападател, публично обяви своята дълга битка с депресията през 1999 г., неговия мениджър не подходи с разбиране, а с обвинение. "Как може да си депресиран, когато печелиш по 20 000 паунда на седмица?", каза той.

Резултатът от поредната битка на Колимор бе по-малко трагичен. Миналата седмица той написа в Туитър, че "живота е изсмукан от тялото му". Бившите му съотборници му желаят доброто и опитват да помогнат.

По много начини признанието, което идва след успеха, почти няма връзка с вътрешния мир. То е тест за зрелостта на една цяла култура. Христос, Аристотел, Сартр, и дори Оливър Джеймс, по някакъв начин са отразили този парадокс.

Самоубийството на Спийд е трагедия, особено за двамата му сина и съпругата му. Но може би, макар да е твърде тъжно, вече не е по-шокиращо от това на другите хора, които са доведени до последната стъпка описана от Камю като "крайна и неотменима".

Автор: Матю Сийд, вестник "Таймс"