Селекционерът на националния отбор по футбол на България Любослав Пенев даде интервю за вестник "Труд", в което се върна назад във времето, още като футболист на Валенсия и Атлетико Мадрид, в които се утвърди като име в испанския клубен футбол.

"Когато в началото на 90-те попаднах в този реално нов за нас българите свят, бях като отвързано куче за модерните неща. Да, пътувахме в чужбина, но у нас живеехме затворено и с ограничения. Спомням си, че още на третия месец вече говорех испански, а на шестия спокойно давах интервюта и нямах никакви проблеми", спомня си Пенев за първите месеци във Валенсия.

"Примера дивисион ми допадна, Валенсия също - страхотен град. Но ако не играеш добре и не те обичат феновете, всичко това губи смисъл, губи стойност. Светът, от който идвахме, ни бе научил да сме по-оправни, по-борбени и по-пробивни от западняците. Станах капитан, голмайстор, лидер и всички се съобразяваха с мен в съблекалнята."

"Впрочем "станах" не е правилната дума. По-точното е отвоювах. И уважението, и положението, и всички привилегии, които има една звезда във футбола. Подобна чест не се подарява за красота. Неслучайно по-късно извеждах с капитанската лента и Компостела, и Селта."

"Холандците са северен тип натури и минават за праволинейни в отношенията с околните. За мен Гуус Хидинк е изключение от общоприетото. Работихме добре във Валенсия. Беше гъвкав, вариативен в отношенията с играчите и със своя екип. Създаваше добър контакт с всеки, разчиташе на индивидуални разговори."

"Имаше усет за границата в отношенията треньор - играч и пазеше добре репутацията си. Не си позволяваше да го хванем в крачка за нещо или да се появи неподготвен пред отбора. Разбира се, понякога трябваше да изтърпи на гърба си някои шеги от капитана. Нямаше как - и аз имах стил в работата с треньорите."

"Димитър Пенев има невероятен нюх не само за футбола, но и за ситуациите в живота. Когато в началото на 90-те усети, че в ръцете му е един голям отбор, спря системата "строг и справедлив". Заложи на приятелството с играчите."

"В националния не ни забраняваше неща, които него са го дразнили като футболист. В един момент бяхме като в цирка: "Направи номера!" - и лъвчето хоп - мръвка. Направим хубав мач - хоп по-свободен режим. И ние, тарикати момчета, си го пазехме този режим, като биехме. А и още нещо - винаги знаеше кога да види нещо и кога да не го види. Или кога да обясни нещо и кога да разсмее журналистите."

"Днес ще ви кажа - пак бих се върнал в ЦСКА. Не съжалявам за нищо. Сгреших тогава в преценката си и действах прекалено емоционално. Необичайно прибързано за мен по принцип. Очаквах, че България бързо ще доближи водещите във футбола страни в Европа."

"И имах илюзията, че ако се работи правилно и с точните фирми и хора, ЦСКА ще играе пак полуфинали, четвъртфинали. Въобще не предполагах, че ние 22 години ще търсим истинската демокрация. Поне 22 години, ако трябва да съм точен във фразата."

"Вярвах, че ще помогна на ЦСКА с всичко, което съм научил в Испания. Опитах го по-късно дори и като футболист. Именно тогава отборът спечели един от малкото си паметни европейски мачове в новия век - срещу Шахтьор Донецк."

"На реванша дори играх като централен защитник, такава вихрушка беше пред вратата ни. Но ги елиминирахме и ЦСКА защити името си по най-добрия начин. За съжаление днес само си мечтаем битки с отбори като Шахтьор в официален мач."

"Възстановяването през 1994 година ми вървеше така, че реално бях готов да изиграя по едно полувреме във фазата на елиминациите на световното в Щатите. И много исках! Но реших, че не трябва да го правя. Не желаех по никакъв начин да разконцентрирам отбора, който виждах, че навлиза във форма и е готов за още победи."

"Налагаше се да се иска разрешение от ФИФА да играя и щяхме да го имаме. Но после какво? Моя поява в лагера щеше да предизвика излишни в случая емоции и да разконцентрира по един или друг начин отбора. Преживях първенството като феновете. Гледах мачовете и в България, и в Испания според програмата ми за рехабилитация."

"И реално се чувствах част от този страхотен отбор и от големия успех. А емоциите от победите в Щатите също ми даваха сили и импулс в битката с рака, за да спечеля накрая мача. Да се върна по-силен отпреди. И отново да вкарвам за България", завърши Любо Пенев.