Сълзи, сълзи, сълзи. От Камбиасо през Раниери, че чак до тифозите. Не е нужно да влезеш в съблекалнята на Интер след една такава брутална вечер, за да определиш неприятната действителност. Защото нерадзурите заслужат и уважение, заради разочарованието и болката. На тези, които вярваха до 92-ата минута и дадоха наистина всичко.

Размерите на това отпадане (дошло след две изключителни положения пропуснати в началото и гол на Брандао в добавеното време) тежи като Еверест върху раменете на Майкон и неговите съотборници. Една прищявка на съдбата, която докара страданието извън границите на търпимото.

Но след като се отдаде дължимото на желанието и опитите на Интер след отпадането от Олимпик Марсилия, трябва да се зададат и нужните въпроси. И да се кажат нещата така, както са. Това е сезон на пълен провал! Технически и на организационно ниво.

Грешката с картотеката на Форлан; треньор, уволнен при първия повей на вятъра; трансфери без идея (Кастайньос и Алварес); продажбата на Ето'о; ветераните, които не блестят; лошата игра; многото промени на схемата. Ако сложим всичко това едно до друго, е наистина впечатляващо, ако не и чудодейно, че мечтите на Интер продължиха чак до март.

След 2643 дни на слава и успехи, Интер напуска сцената. Изминаха 7 години, в които отборът взе 15 трофея. Хората на трибуните, които освиркаха смените на Снайдер и Форлан, после аплодираха Интер докато напускаше терена. Сякаш финални ръкопляскания за тима, който напуска голямата сцена.

Всичко започна на 15 май 2005 г., когато Интер на Манчини взе първия си трофей, побеждавайки Рома на финала за Купата на Италия. Вчера цикълът приключи.

Този Интер, който преди 2 години премина през всички съперници и спечели уникален требъл, сега напусна битката на осминафинал срещу един среден тим от Франция. Който имаше четири поредни загуби преди този мач.

Вярно е, Морати видя как неговите дадоха всичко в този мач. Но гигантският проблем е, че това "всичко" всъщност е много "малко" в момента. Този сбор на величия от миналото сега не е способен да извади един играч, който да преодолее съперник, да направи пробив, да създаде числено предимство.

Всъщност имаше един. Който го направи малко след началото. Казва се Хавиер Санети и е на 38 г. Не съвпада точно с идеята за светлото бъдеще.

Сега Интер трябва да приеме жестоката реалност. Защото това е единственият шанс да не се провали и следващия сезон. Отборът се нуждае от пълна реконструкция. Мнозина твърдяха, че това трябва да се направи веднага след великата вечер в Мадрид и спечелването на требъла. Но това е чиста теория, а във футбола не го е правил никой.

Първата голяма грешка бе да се живее, издигайки в култ спомените. За требъла, за Жозе Моуриньо. Тогава хората в отбора загубиха способността си да измислят нещо ново, да се развиват. И подготвиха пътя надолу по склона.

Милито, Майкон, Камбиасо, Станкович, Самуел, Лусио и пак Санети. Припомняме ги в този ужасен сезон, в който и тяхното представяне бе на ниско ниво. Снайдер обаче не е сред тях. Той има съвсем различно лице. Което този сезон не може да покаже. Той трябваше да бъде иконата на този Интер в преход. А всъщност се превърна в лице на поражението.

Впечатляващи са думите на треньора му само преди няколко дни след предишния мач. Тогава Раниери каза, че чак сега се вижда "истинския Снайдер". А това е осем месеца след началото на сезона.

За тази група от играчи няма бъдеще. За Интер обаче има. Но трябва да се промени всичко. Абсолютно всичко.

АВТОР: Петьо Петев