В интервю преди мача вчера, Луис Суарес го нарече "пикардиа". В превод това означава нещо като хитрост, потайност, може би дори дяволия. Но да направиш това, което Суарес стори в мача срещу Челси е нещо много повече от пикардия. Има много хитри, дяволити футболисти на планетата. Има и още няколко, които са хапали свой съперник. Но само един го е правил два пъти.

Какво, по дяволите, си мислеше той? Какво мина през ума на Суарес в онази част от секундата, когато премина от дърпане и бутане с Бранислав Иванович до това да забие зъбите си в ръката на сръбския защитник на Челси? Това не беше хитрост или дяволитост.

Не изглеждаше да има много мисловна дейност в тази минута. Точно както когато ухапа Отман Бакал по рамото докато играеше за Аякс срещу ПСВ през ноември 2010. Всичко изглеждаше като инстинкт. И това, независимо дали си сред най-добрите футболисти в света, или си прохождащо двегодишно пеленаче, е обезпокоителен инстинкт.

Това е проблема, който най-вероятно е притеснявал най-много ръководството на Ливърпул снощи. Какво му има на това момче? Някои от реакциите за поведението му на терена този сезон бяха истерични. Сякаш той е единственият който симулира за дузпа, или пък си помага с ръка преди да вкара гол. Но сблъсъка с Иванович вчера е изключително обезпокоителен, дори и да нямаше предистория в кариерата на Суарес.

Беше неизбежно някой да се опита да защити уругваеца след мача. Джоуи Бартън, който е много по-добре квалифициран от повечето да дискутира подобни ситуации, намери време да пусне следното мнение в Туитър: "Играч като него винаги трябва да играе на ръба. Без това, той нямаше да е този талант, който е".

Наистина? Алтернативния поглед е, че Суарес игра "отвъд ръба" вчера. Не говорим за загубата на контрол в сблъсък за топката 50:50 в сърцето на битката. Говорим за инстинкт момент, след като Иванович спечели единоборството. Инстинкт да ухапе съперник. Това не е да играеш "на ръба". Каквото и да е, определено е подриващо, отколкото подкрепящо неоспоримия талант, който той има като футболист.

Суарес има обезпокоителната тенденция да преминава границата. Да отива "отвъд ръба". Това не е така заради опитите за симулации, играта с ръка или дори реакцията срещу Патрис Евра миналия сезон. Става въпрос за неща, които са много по-тежки и са се случвали и преди. Като това да настъпи съперник (Дейвид Джоунс от Уигън или Томаш Хубочан от Зенит). Като удара срещу Гонсало Хара от Чили докато играеше за Уругвай миналия месец.

Списъкът с провиненията на Суарес е огромен. Уругваецът опитва да се покаже като хрисим и спокоен човек в повечето интервюта, които дава, но на терена не показва това. Тогава той показва тъмната си страна.

Тази тъмна страна, която много мениджъри и  фенове предпочитат да игнорират, ако е цената, да имат талант от световна класа в своя тим. Но дори сред привържениците на Ливърпул снощи имаше такива, които признаха, че Суарес заслужава наказание, което най-вероятно ще получи от ФА.

Наказание? Това звучи смешно, защото ФА прие обяснението на Джърмейн Дефоу, който ухапа Хавиер Масчерано докато играеше за Тотнъм срещу Уест Хям през октомври 2006. Тогава Футболната асоциация прие обяснението, че "инцидента е изваден от пропорцията".

Със Суарес, разбира се, фурора е много по-голям, отколкото това щеше да се случи с да кажем Дани Стъридж или Хосе Енрике. Или пък дори ако Бранислав Иванович беше забил зъбите си в нападателя на Ливърпул. Така става когато поведението ти предопределя мнението за теб. Както се видя и преди Суарес, също като Джон Тери, привлича гнева дори и при минимално провинение. Да не говорим за нещо, което не може да бъде извинено по думите на самия Суарес, като това ухапване.

Такива ситуации звучат като пропиляване на таланта на Суарес. Той е великолепен футболист, талантлив, зрелищен и опасен с топка в краката. Ако напусне Англия и Ливърпул през лятото, Висшата лига ще стане по-слаба.

Но това, което стана вчера не е никаква "пикардиа" или пък "част от това, което го прави този играч, който е". Когато играе на ръба Суарес трудно може да бъде спрян. Но когато премине отвъд ръба, нищо не може да го защити.

ОЛИВЪР КИЙ, вестник "Таймс"